След десет минути почти пълно мълчание тя казва нещо, което предизвиква разпален отговор. Жалко, че не мога да ги чуя. Клиф се тресе от злоба и ръмжи насреща й. Тя го скастря набързо. Гласовете с засилват и скоро разбирам, че спорят дали тя ще даде показания срещу него, или не. Май все още не е решила. И Клиф май доста се впряга. Той е кибритлия — типично за мъжкар от глухата провинция — и тя му подхвърля да не крещи. Клиф пак се озърта и опитва да понижи глас. Вече не го чувам какво казва.
След като го е разлютила, тя успокоява топката, но той продължава да кипи. Няколко секунди двамата се преструват на непознати.
После тя повтаря номера. Казва нещо и гърбът му се вцепенява. Ръцете му треперят, езикът му се изпъстря с нецензурни приказки. Карат се една-две минути, сетне тя млъква и престава да му обръща внимание. Клиф явно не обича да го загърбват и повишава тон. Кели му казва да говори по-тихо, хората слушат. Той обаче става още по-шумен и описва подробно какво ще я прави, ако не престане с тия глупости, дето могат да го вкарат в затвора и тъй нататък.
Тя изрича нещо съвсем тихичко. Внезапно Клиф скача на крака и помита с един замах високата си пластмасова чаша. Питието се разхвърчава навсякъде, обливайки с пяна съседните маси и пода. Кели е мокра от глава до пети. Тя ахва, затваря очи и се разплаква. Той изчезва навън и от коридора долитат тежките му стъпки, съпроводени от яростни ругатни.
Неволно се изправям, но тя бързо поклаща глава. Сядам си. Касиерката е видяла цялата сцена и пристига с хавлиена кърпа. Подава я на Кели, която бърше питието от лицето и ръцете си.
— Съжалявам — казва тя на касиерката.
Престилката й е подгизнала. Преглъщайки сълзите, тя бърше гипсирания си крак. Седя на две крачки, но не мога да й помогна. Сигурно се бои, че онзи ще се върне и ще ни завари заедно.
В тази болница има много места, където човек може да седне на кафе и кола, но тя го доведе тъкмо тук, защото искаше да го видя. Почти съм уверен, че го предизвика, за да ми покаже какво представлява.
Дълго се гледаме, докато тя старателно бърше лицето и ръцете си. По бузите й се стичат сълзи и тя ги попива. Надарена е с онази загадъчна женска способност да произвежда сълзи, без иначе да показва, че плаче. Не хълца. Устните й не трепват. Ръцете също. Просто седи, зареяна в някакъв друг свят, гледа ме с невиждащи очи и докосва кожата си с бялата хавлиена кърпа.
Минутите се нижат, но аз съм изгубил представа за времето. Една куца чистачка идва да забърше пода около Кели. Три сестри нахълтват със смях, увлечени в шумен разговор, после я забелязват и млъкват изведнъж. Гледат я и си шушукат, хвърляйки от време на време по някой поглед към мен.
Клиф си е тръгнал толкова отдавна, че едва ли ще се върне, а мисълта да й бъда кавалер ме вълнува невероятно. Сестрите излизат и Кели лекичко ме примамва с пръст. Вече мога да приближа.
— Съжалявам — казва тя, когато клякам до нея.
— Няма нищо.
И сетне тя изрича думи, които никога няма да забравя.
— Ще ме придружиш ли до стаята?
При други обстоятелства тия думи биха могли да имат доста по-дълбоко значение и за миг мисълта ми се отплесва към някакъв екзотичен плаж, където двама млади влюбени най-сетне се решават да направят последната крачка.
Естествено, стаята ще е тясна и не особено уединена. Всеки момент биха могли да нахълтат без почукване най-различни хора. Дори и адвокати.
Грижливо подкарвам количката покрай масите и излизаме в коридора.
— Пети етаж — подхвърля тя през рамо.
Не бързам. Гордея се с ролята на кавалер. И ужасно ми харесва, че мъжете по коридора се обръщат да я огледат.
За няколко секунди оставаме сами в асансьора. Коленича до нея.
— Добре ли си?
Тя вече не плаче. Очите й още са влажни и леко зачервени, но се е овладяла.
— Да, благодаря — кимва тя. После хваща ръката ми и я стиска. — Много ти благодаря.
Кабината се разтърсва и спира. Влиза някакъв лекар и Кели бързо отдръпва ръка. Аз стоя зад количката като предан съпруг. Много ми се иска пак да усетя ръката й.
Според стенния часовник на петия етаж наближава единайсет. Коридорът е тих и почти пуст, само тук-там се мярка по някой санитар. От дежурната стая една сестра ме поглежда втренчено. Мисис Райкър е излязла с един мъж, сега се завръща с друг.
Завиваме наляво и тя посочва вратата. Радостна изненада — стаята се оказва просторна, с прозорец и собствена баня. Лампата свети.
Не знам доколко може да се движи, но в момента е напълно безпомощна.
— Ще трябва да ми помогнеш — казва тя.
Не се налага да повтаря. Внимателно се навеждам над нея и тя сплита ръце около врата ми. Притиска се по-силно, отколкото трябва, но аз не възразявам. Нито пък ме смущава мократа престилка. Сега сме плътно един до друг и аз веднага усещам, че тя е без сутиен. Прегръщам я още по-здраво.