Внимателно я повдигам от количката, което се оказва съвсем лесно, защото тя едва ли тежи повече от петдесет килограма заедно с гипса. Маневрираме към леглото колкото се може по-бавно, полагаме безброй грижи за болния крак, старателно заемаме удобна позиция и аз я отпускам надолу сантиметър по сантиметър. Неохотно откриваме, че трябва да се разделим. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго, когато дежурната сестра влиза, скърцайки по керамичния под с гумените си подметки.
— Какво е станало? — възкликва тя, щом забелязва мократа престилка.
Ние все още се мъчим да разхлабим прегръдката.
— А, това ли? Залях се, без да искам — обяснява Кели.
Сестрата не спира нито за миг. Бръква в шкафчето под телевизора и вади сгъната престилка.
— Е, трябва да се преоблечеш — казва тя, хвърляйки престилката на леглото до Кели. — И да се избършеш с мокра гъба. Цялата. — Тя спира за секунда и рязко кимва към мен. — Накарай го да ти помогне.
Дълбоко поемам дъх, за да не припадна.
— И сама ще се справя — отвръща Кели, слагайки престилката върху нощното шкафче.
— Часът за посещения отдавна свърши — казва сестрата. — Побързайте, деца.
И тя изчезва от стаята. Затварям вратата и се връщам до леглото. Гледаме се мълчаливо.
— Къде е гъбата — питам аз и двамата се разсмиваме. Когато се смее, край устните й изникват чаровни трапчинки.
Кели потупва ръба на леглото.
— Седни тук.
Сядам до нея. Не се докосваме. Тя придърпва чаршафа нагоре, сякаш иска да скрие мокрите петна.
Много добре разбирам какво е положението. Тормозена или не, съпругата си остава съпруга, докато не получи развод. Или докато не убие негодника.
— Е, как ти се стори Клиф? — пита тя.
— Искаше да го видя, нали?
— Не знам. Може би.
— Направо е за убиване.
— Май си прекалено суров, а?
Млъквам за миг и поглеждам настрани. Вече съм решил да не си играя с нея. Щом е станало дума, ще бъда откровен.
Всъщност какво търся тук?
— Не, Кели, не съм суров. Всеки мъж, който удря жена си с алуминиева бухалка, заслужава да бъде убит.
Гледам я внимателно, но тя дори не трепва.
— Откъде знаеш?
— Винаги има следи. Полицейски доклади, лекарски повиквания, болнични записи. Какво чакаш още? Да те халоса с бухалката по главата ли? Като нищо може да те убие. Два-три яки удара по черепа и…
— Престани! Не ми обяснявай, сама знам. — Тя поглежда стената, после се обръща към мен и виждам, че сълзите отново са бликнали. — Ти изобщо не разбираш.
— Обясни ми тогава.
— Ако ми се говореше за това, щях да ти кажа. Нямаш право да се месиш в моя живот.
— Подай молба за развод. Още утре ще ти донеса формуляри. Направи го още сега, докато лежиш в болница след последния побой. По-добро доказателство — здраве му кажи. Ще мине като по вода и след три месеца си свободна.
Тя поклаща глава, сякаш дрънкам врели-некипели. Сигурно е така.
— Не разбираш.
— Знам, че не разбирам. Но виждам как стоят нещата. Ако не се отървеш от тоя скапаняк, след месец може да си в гроба. Имам телефоните на три организации за подкрепа на малтретирани жени.
— Малтретирани ли?
— Точно така. Малтретирани. Ти си малтретирана, Кели. Не го ли разбираш? Тая скоба в глезена ти означава, че си малтретирана. Това синьо петно на бузата ясно доказва, че мъжът ти те бие. Има кой да ти помогне. Подай молба за развод и потърси помощ.
Тя се позамисля. Настава тишина.
— С развод няма да стане. Вече опитах.
— Кога?
— Преди няколко месеца. Не знаеш ли? Сигурна съм, че е записано някъде из съдебните архиви. Нали си голям следотърсач.
— Какво стана с развода?
— Оттеглих молбата.
— Защо?
— Защото не издържах на боя. Той щеше да ме убие. Казва, че ме обича.
— Хубава обич, няма що! Слушай, имаш ли баща или брат?
— Защо питаш?
— Защото, ако някой си позволи такова нещо с дъщеря ми, ще му извия врата.
— Баща ми не знае. Нашите все още се цупят, задето забременях. Сигурно никога няма да ми простят. Намразиха Клиф още от пръв поглед, а когато избухна скандалът, скъсахме всякакви връзки. Повече не сме се чували.
— Нямаш ли брат?
— Не. Никой не го е било грижа за мен. Досега.
Последната дума ме блъсва като снаряд и няколко секунди просто не мога да се опомня.
— Ще направя каквото поискаш — казвам аз. — Но трябва да подадеш молба за развод.
Тя бърше сълзите си с пръсти и аз й подавам от масата книжна кърпичка.
— Не мога.