— На колко години е мистър Блек? — питам аз, понеже не ми се вярва мистър Блек да отговори сам на въпроса.
— Просто Бъди, нали се разбрахме. Дот и Бъди. Без разните му там мистър и мисис, бива ли? Той е на шейсет и две. Да ти кажа ли още нещо?
Бързо кимвам. Бъди зяпа към Букър.
— Не е добре — прошепва тя и лекичко кимва в негова посока.
Поглеждам го. Сега и той ме гледа.
— От войната — продължава Дот. — Корея. Знаеш ли ги ония детектори на летището?
Кимвам отново.
— Е, дори чисто гол да мине през тях, пак ще се включат.
Ризата на Бъди е изпъната до пръсване в отчаян опит да обгърне изхвръкналия му корем и копчетата едва се държат. Има поне тройна брадичка. Представям си как голият Бъди крачи през мемфиското международно летище, а наоколо дрънчат звънци и паникьосаната охрана търчи във всички посоки.
— Има метална плочка в главата — обобщава Дот.
— Това… това е ужасно — отговарям аз шепнешком, после усърдно записвам, че мистър Блек има метална плочка в главата. Междувременно той се е обърнал наляво и гледа от упор клиента на Букър.
Внезапно Дот се привежда напред.
— Още нещо.
Цял съм в слух и леко накланям глава към нея.
— Да?
— Има и проблеми с алкохола.
— Нима?
— За всичко е виновна контузията — услужливо добавя тя.
Хубава работа. Тая жена, която познавам едва от три минути, вече успя да изкара мъжа си малоумен алкохолик.
— Нали може да запаля? — пита тя, ровейки из чантата си.
— Разрешено ли е тук? — питам аз и се оглеждам с надеждата да видя табелка „Пушенето забранено“. Няма такава.
— О, естествено.
Тя пъхва цигара между напуканите си устни, запалва я и пуска облак дим право срещу Бъди, който дори не помръдва.
— Какво мога да сторя за вас? — питам, гледайки снопа хартии, плътно стегнати с ластици. Лекичко пъхвам завещанието на мис Бърди под бележника. Първата ми клиентка си играеше с милиони, тия тук са пенсионери. Още преди да е разцъфтяла, кариерата ми се сгромолясва от облаците.
— Нямаме много нари — тихо изрича Дот, сякаш споделя някаква огромна и малко срамна тайна.
Усмихвам се състрадателно. Колкото и малко да имат, все ще са по-богати от мен, пък и не ми се вярва някой да ги съди за сто долара.
— И се нуждаем от адвокат — добавя тя, сваляйки ластиците от документите.
— Какъв е проблемът?
— Ами една застрахователна компания ни прави на маймуни.
— Какъв тип застраховка? — питам аз.
Тя избутва документите към мен и потрива длани, като че се е отървала и отсега нататък бремето е прехвърлено върху плещите на чудотворец. Най-отгоре лежи някаква изплескана с петна, омазнена и протрита застрахователна полица. Дот пуска нов облак пушилка и за момент Бъди напълно изчезва от погледа ми.
— За здравна осигуровка — казва тя. — От застрахователната компания „Грейт Бенефит“, купихме я преди пет години, когато момчетата бяха на седемнайсет. Сега Дони Рей умира от левкемия, а тия мошеници не искат да платят за лечението.
— „Грейт Бенефит“ ли?
— Точно така.
— Не съм ги чувал — самоуверено заявявам аз, докато преглеждам първата страница на полицата, сякаш съм водил сума ти подобни дела и знам наизуст всички застрахователни компании. Вписани са две деца — Дони Рей и Рони Рей Блек. Датата на раждане е една и съща.
— Да ме прощаваш за израза, ама са банда крадливи копелета.
— Както повечето застрахователни компании — дълбокомъдрено уточнявам аз и Дот се усмихва. Спечелил съм доверието й. — Значи закупихте полицата преди пет години, така ли?
— Тогава някъде. Нито една вноска не сме пропуснали и нито веднъж не сме ползвали тая проклетия, преди да се разболее Дони Рей.
Аз съм беден студент без застраховка. Нямам полица, която да закриля живота, здравето или колата ми. Дори не мога да си позволя нова лява задна гума за горката раздрънкана тойота.
— И… казваш, че той умира?
Тя кимва, без да изпуска цигарата от устата си.
— Остра левкемия. Хвана я преди осем месеца. Докторите му дават още година, ама едва ли ще изкара толкова, защото не можахме да платим за присаждане на костен мозък. А сега вече е късно.
— Присаждане? — обърквам се аз.
— Не си ли чувал за левкемия?
— Ами… почти не.
Дот цъка с език и вдига очи към тавана, сякаш съм пълен идиот, после налапва цигарата и засмуква отчаяно. Когато димът е издишан, тя обяснява:
— Моите момчета са еднояйчни близнаци, разбираш ли? Тъй че Рон — викаме му Рон, защото не си харесва името Рони Рей — е идеален дарител на костен мозък за Дони Рей. Докторите го казаха. Но присаждането струва към сто и петдесет хиляди долара. Нямаме ги, естествено. Застрахователната компания е длъжна да плати, защото в полицата го пише черно на бяло. Не, опъват се копелетата. И Дони Рей умира заради тях.