Най-лошият вариант ще е да арестуват Брузър и да започнат процес срещу него. Делото ще се влачи поне година. А дотогава ще може да работи и да управлява кантората. Поне така предполагам. Няма как да му отнемат адвокатските права, преди да е осъден.
Успокой се, повтарям си аз.
Няма страшно. Вече са ме изхвърляли на улицата и пак съм на крака.
На път към мис Бърди минавам покрай градския парк. Лампите вече светят, но по тревата продължават да играят бейзбол поне три любителски отбора.
Спирам при телефона до автомивката и набирам номера. След третия сигнал Кели вдига слушалката.
— Ало.
Гласът й ме разтърсва от глава до пети.
— Там ли е Клиф? — приглушено питам аз. Ако е там, просто ще затворя.
— Не. Кой се обажда?
— Руди — отговарям с нормален глас.
Затаявам дъх, очаквайки да чуя пукот и сигнала за свободна линия… или думи, изпълнени с нежен копнеж. По дяволите, сам не зная какво очаквам.
Кели мълчи, но не затваря.
— Помолих те да не звъниш — казва тя най-сетне, но усещам, че не се сърди.
— Извинявай. Просто не издържах. Тревожа се за теб.
— Не бива да го правим.
— Кое?
— Сбогом.
Сега вече наистина чувам пукот и после сигнал.
Толкова време събирах кураж да позвъня, а сега съжалявам. Май куражът ми е повече от ума. Знам, че мъжът й е избухлив до безумие, но нямам представа докъде би стигнал. Ако е ревнив — а това е просто задължително за един изпаднал провинциален спортист на деветнайсет години с хубавичка съпруга — значи я дебне на всяка крачка. Но дали би стигнал чак дотам, да я подслушва по телефона?
Абсурдна мисъл, заради нея обаче дълго не мога да заспя.
Спал съм по-малко от час, когато телефонът звъни. Според будилника наближава четири. Опипвам в мрака и вдигам слушалката.
Дек се обажда от колата си. Възбуден е до немай-къде и говори като картечница. Идва към мен, вече е само на няколко пресечки. Става дума за нещо голямо, спешно, някакво разкошно бедствие. Бързо! Обличай се! Нарежда ми след по-малко от минута да съм долу, на тротоара.
Когато излизам, Дек вече ме чака в раздрънкания си пикап. Скачам до него и той настъпва педала до ламарината. Нямах време дори да си измия зъбите.
— Накъде си ме помъкнал? — питам аз.
— Голяма катастрофа долу по реката — мрачно обявява той, като че наистина е опечален. — Снощи малко след единайсет един петролен танкер се откъснал от кея и течението го нанизало право в някакъв стар параход, нает за абитуриентски бал. Трябва да е имало поне триста хлапета на борда. Параходът потънал край Муд Айланд, на две крачки от брега.
— Това е ужасно, Дек, но какво можем да сторим?
— Да огледаме положението. Някой се е обадил на Брузър. Брузър се обади на мен. И толкоз. Това е страхотна катастрофа, може би най-голямата в цялата история на Мемфис.
— Е, какво сега, да се пъчим ли?
— Не разбираш. Брузър не би я изпуснал за нищо на света.
— Добре. Да си натъпче тогава дебелия задник във водолазен костюм и да вади тела от дъното.
— Може да се окаже златна мина.
Дек кара като луд през града. Не си говорим. Край нас прелита линейка и сърцето ми подскача. Друга линейка изхвръква от съседната улица.
Крайбрежният булевард е преграден от десетки полицейски коли с мигащи лампи. Линейки и пожарни коли са натъпкани броня до броня. Над реката виси хеликоптер. Някои хора стоят неподвижно на групички, други тичат с крясъци и ръкомахане. Над самия бряг забелязвам стрелата на кран.
Бързо заобикаляме жълтата полицейска лента и се вливаме в тълпата зяпачи покрай реката. От катастрофата са минали вече няколко часа и напрежението бавно спада. Сега хората просто чакат. Мнозина са се сгушили един до друг като статуи на ужаса по каменните пейки и гледат през сълзи как водолази и санитари търсят телата. Тук-там свещеници и роднини са коленичили в страстна молитва. Десетки замаяни гимназисти с мокри смокинги и парцаливи бални рокли се държат за ръце, вперили погледи във водата. Част от парахода стърчи на три метра над водата и неколцина спасители с леководолазни костюми се катерят по него. Други използват за база три съединени понтона.
Тук всичко се извършва по своеобразен ритуал, но за да го разбере човек, е нужно време. Един полицай лейтенант бавно се задава по мостчето откъм плаващия кей и стъпва върху паветата. Посърналото множество притихва съвсем. Лейтенантът спира край една полицейска кола, наоколо му се струпват репортери. Повечето хора остават по скамейките, загръщат се по-плътно с одеялата и продължават да се молят. Това са роднини, близки, приятели. Лейтенантът изрича: