Честно казано, изобщо не бях мислил за това. Не успявам да скрия изненадата си.
— Естествено, че могат да му провалят бизнеса — натъртва Дек. — И ще го сторят с най-голямо удоволствие. А пък ако им се изпречим на пътя, ще ни прегазят, без да им пука.
— Какво предлагаш?
— Дай да изчезнем!
Отварям уста да попитам какво има предвид, но смисълът е пределно ясен. Дек вече ми е приятел, а сега иска нещо повече. Аз имам адвокатски права и мога да му осигуря параван. Дек си търси съдружник! Преди да кажа каквото и да било, той се втурва в атака.
— Колко пари имаш?
— Ами… пет хиляди и петстотин.
— И аз. Това прави единайсет хиляди. Нека да отделим четири. За петстотин на месец можем да наемем някоя канцеларийка, още петстотин ще хвръкнат за телефон и разноски. Ще си подберем простички мебели, да е по-евтино. Като караме така шест месеца, ще разберем дали си струва. Аз водя клиенти, ти ходиш по съдилищата, делим поравно. Всичко наполовина — разноски, хонорари, печалби, работа, дежурства.
Може и да съм закъсал, но бързо съобразявам.
— А секретарка?
— Не ни трябва — моментално отсича Дек. Явно отдавна крои планове. — Поне на първо време. Като сложим телефонен секретар, ще се справим с обажданията. И двамата можем да пишем на машина. Няма страшно. Почнем ли да припечелваме, ще си наемем момиче.
— Колко ще излязат режийните?
— По-малко от две хиляди. Наем, телефон, ток и вода, канцеларски материали, стотици други дреболии. Но можем да икономисваме и да работим евтино. Ще пестим от разноски и ще гледаме да припечелим. Лесна работа. — Той ме оглежда, отпива глътка чай с лед и пак се привежда напред. — Слушай, Руди, според мен току-що хвърлихме на вятъра двайсет и две хиляди долара. Можехме да приберем целия хонорар, а това са ни режийните за цяла година. Дай да си стъпим на краката и каквото изкараме, отива направо в джоба.
Смята се, че не е етично адвокат да влиза в съдружие с хора извън професията. Бих искал да го изтъкна, но се въздържам. Дек веднага ще ми посочи хиляда вратички покрай морала.
— Наемът ми се струва нисичък — казвам аз, колкото все пак да възразя нещо, а и за да разбера докъде е стигнал с подготовката.
Той присвива очи и се ухилва като заек.
— Вече намерих място. В стара сграда на Медисън Авеню над един антикварен магазин. Четири стаи и тоалетна. Точно на половината път между затвора и „Сейнт Питър“.
Идеална позиция! Мечта за адвоката.
— Кварталът не е много представителен — подхвърлям аз.
— Къде другаде ще намерим такъв наем?
— Да не е много порутено?
— Сносно е. Ще трябва да боядисаме.
— Става, аз съм бояджия и половина.
Сервитьорът пристига и аз се захващам със салатата.
Дек само човърка своята. Мисли трескаво и не му е до ядене.
— Трябва да изчезвам, Руди. Знам леща, дето не са за разправяне. Вярвай ми, като ти казвам, че Брузър ще се сгромоляса. Изпял си е песента. — Дек млъква за миг и захапва лешник. — Ако не ме искаш, следобед ще поговоря с Никлас.
Ако не се броят Токсър и Ридж, остава само Никлас, а знам, че Дек не го харесва. Освен това съм почти убеден, че казва истината за Брузър. Шефът е загазил здравата, както личи дори от най-повърхностен поглед към вестниците. През последните две години Дек му е служил най-предано и ме побиват тръпки, като си помисля, че се готви да бяга.
Храним се бавно и мълчаливо, обмисляйки близкото бъдеще. Преди четири месеца идеята да работя с мошеник като Дек би била невъобразима, дори смехотворна, ала сега просто не виждам причина да го отхвърля като съдружник.
— Не ме ли искаш? — жално пита той.
— Само обмислям, Дек. Дай ми малко време. Още не мога да се опомня.
— Извинявай. Но трябва да побързаме.
— Какво знаеш?
— Каквото трябва. Не ме питай.
— Дай ми няколко часа. Искам да поразмисля до утре.
— Бива. Утре и двамата сме в съда, тъй че дай да се срещнем малко по-рано. При Труди. Можем да поговорим в кантората. Помисли си и утре ще ми кажеш.
— Дадено.
— Колко досиета имаш?
Замислям се. Имам дебело досие по случая „Блек“, тъничка папка за мис Бърди и една нищо и никаква трудова злополука, която Дек ми пробута миналата седмица.
— Три.
— Не ги оставяй в кабинета. Прибери си ги у дома.
— Сега ли?
— Сега. Днес следобед. И прибери всичко друго, което може да ти потрябва. Само гледай да не те спипат.
— Следят ли ни?
Той подскача, озърта се и кимва предпазливо, въртейки очи зад дебелите стъкла на очилата.
— Кой?
— Май федералните ченгета. Кантората е под наблюдение.
23