До късно не ме хваща сън заради небрежния намек на Брузър, че може да ме включи в предварителните заседания по делото „Блек“. Не знам дали е истина или само шега на мъдрия наставник, но ме тревожи повече от бъдещото партньорство с Дек.
Още по тъмно пристигам при Труди. За днес съм й първият клиент. Кафето е вряло, поничките парят. Бъбрим една-две минути, но Труди си има работа.
Аз също. Обръщам гръб на вестниците и се задълбочавам в записките по делото. От време на време хвърлям поглед към празния паркинг и ми се привиждат агенти в коли без полицейски номера — пушат вонящи цигари, пият снощно кафе и дебнат като по филмите. Понякога Дек говори съвсем разумно, друг път се оказва точно толкова смахнат, колкото изглежда.
Той също е подранил. Малко след седем сяда с чаша кафе на отсрещния стол. Заведението постепенно се пълни.
— Е? — пита Дек, забравяйки да поздрави.
— Нека опитаме за година — казвам аз.
Решил съм да подпишем едногодишен договор със задължително предупреждение от трийсет дни в случай, че някой от нас реши да се оттегли.
Лъскавите му зъби изгряват насреща. Дек просто не е в състояние да скрие радостта си и ми протяга ръка през масата. За него мигът е велик. Де да беше така и за мен.
Между другото смятам да го удържам от безсрамни гонитби на хорските нещастия. С упорит труд и вярност към клиентите можем да си изкарваме хляба и дори да вървим нагоре. Ще посъветвам Дек да учи за изпита, да получи най-сетне адвокатски права и да се отнася към професията с повече уважение.
Разбира се, това няма да стане изведнъж.
Не съм наивник. Да държа Дек настрани от болниците ще е като да опазвам алкохолик от бутилка на масата. Но все пак си струва да опитам.
— Прибра ли си папките? — шепне той, гледайки към вратата, през която в момента влизат двама шофьори.
— Да. А ти?
— От миналата седмица изнасям малко по малко.
Вече не ми се слушат тия истории. Насочвам разговора към делото „Блек“ и той веднага го обявява за собственост на съвместното ни предприятие. В осем се отправяме към кантората. По пътя Дек се взира във всяка кола на паркинга, сякаш наоколо гъмжи от агенти.
В осем и петнайсет Брузър още го няма. Двамата с Дек обсъждаме изложението на Дръмонд. Тук и стените имат уши, тъй че говорим само на правни теми.
Осем и половина. От Брузър ни помен. Вчера твърдо каза, че ще дойде в осем, за да прегледаме документацията. Съдията Хейл е в Съдебната палата, а дотам са поне двайсет минути с кола, ако няма задръствания. Дек неохотно набира домашния номер на Брузър. Никакъв отговор. Дру казва, че и тя го чака от осем. Опитва номера в колата му. Не отговаря.
— Може пък да ви чака в съда — предполага тя.
В девет без петнайсет сместваме досието в моето куфарче и напускаме кантората. Дек заявява, че знае най-прекия път и подкарва по него, докато аз се потя от напрежение. Ръцете ми лепнат, гърлото — пресъхнало. Ако Брузър ме насади на пачи яйца, никога няма да му простя. Ще го мразя, додето съм жив.
— Не се стягай — казва Дек, задминавайки като луд кола след кола, без да дава пет пари за светофарите. Значи и той усеща колко ме е страх. — Сигурен съм, че Брузър ще ни чака. — Но в гласа му няма и капчица увереност. — А и да не е там, ти ще се справиш отлично. Ами че то си е най-обикновено искане за даване ход на делото. Така де, няма да има нито съдебни заседатели, нито нищо.
— Слушай, Дек, затвори си устата и карай, бива ли? Само гледай да не се претрепем някъде.
— Леле, колко сме докачливи днес!
Врязваме се в най-гъстото движение около центъра и аз с ужас поглеждам часовника. Дек подплашва двама пешеходци и профучава през малък паркинг.
— Виждаш ли оная врата там? — сочи той към ъгъла на огромната съдебна палата.
— Аха.
— Минаваш през нея, качваш се един етаж по-горе и влизаш в третата врата отдясно.
— Мислиш ли, че Брузър е там? — питам аз с изтънял глас.
— Естествено — лъже Дек най-безсрамно.
Той натиска спирачките, заковава до бордюра и аз трескаво изскачам навън.
— Само да паркирам, и веднага пристигам — крещи Дек зад гърба ми.
Втурвам се нагоре по каменните стъпала, хлътвам вътре, преодолявам още един етаж и ето че съм пред съдебните зали.
Окръжната съдебна палата на Шелби е старинна, величава и отлично запазена. Подът и стените са мраморни, двойните врати — от полиран махагон. Коридорът е просторен, мрачен и тих. Покрай стените се редят дървени скамейки, а над тях висят портретите на прославени юристи.
Леко забавям крачка и спирам пред съдебната зала на негова светлост Харви Хейл. Бронзова табелка отстрани ми съобщава, че това е Осмо съдебно отделение.