В коридора няма и помен от Брузър, затова леко открехвам вратата, надниквам вътре и първото, което установявам като липса, е неговата масивна фигура. Няма го.
Но залата не е празна. Поглеждам напред покрай червения килим между скамейките и откривам, че ме очаква доста народ. Високо горе в червено кожено кресло е седнал някакъв твърде противен тип с черна тога, който се мръщи насреща ми. Трябва да е съдията Харви Хейл. Стенният часовник зад гърба му показва девет и дванайсет минути. С едната ръка Хейл подпира брадата си, с другата нетърпеливо почуква по масата.
Отляво, оттатък преградата, която отделя публиката от подсъдимата скамейка, адвокатските маси и ложата на съдебните заседатели, забелязвам група хора, отправили погледи към мен. Чудна работа, всички изглеждат съвсем еднакво — къси прически, черни костюми, бели ризи, раирани вратовръзки, сурови лица, високомерни усмивки.
Залата е безмълвна. Чувствам се като натрапник. Дори секретарката и съдебният пристав сякаш са вирнали носове.
С натежали крака и омекнали колене тръгвам към съдията. Гърлото ми е пресъхнало. Думите едва излитат от него.
— Извинете, сър, идвам по делото „Блек“.
Лицето на съдията остава непроменено. Той продължава да потропва с пръсти.
— Вие пък кой сте?
— Ами… казвам се Руди Бейлър. Работя при Брузър Стоун.
— Къде е мистър Стоун? — пита той.
— Не знам точно. Трябваше да се срещнем тук.
Откъм адвокатската тайфа отляво долита трескаво шумолене, но аз не поглеждам натам. Съдията Хейл престава да тропа с пръсти, отлепва брада от дланта си и възмутено поклаща глава.
— Друго не съм и очаквал от него — изрича той към микрофона.
Щом ще бягаме от кантората, твърдо съм решил да отмъкна и делото „Блек“. Мое си е! На никого не го давам. Просто засега съдията Хейл няма откъде да знае, че не Брузър, а именно аз съм адвокатът, който ще води делото. Макар и да примирам от страх, веднага решавам, че сега е моментът да го обявя.
— Вероятно ще искате да отложим разглеждането — казва Хейл.
— Не, сър. Готов съм да обсъдим молбата на колегите — заявявам аз колкото се може по-самоуверено.
Минавам отвъд преградата и слагам досието върху свободната маса отдясно.
— Адвокат ли сте? — пита той.
— Току-що издържах изпита за адвокатски права.
— Но още нямате разрешително, така ли?
Чудя се как не ми е хрумнала досега тази дреболия. Май от гордост съм се отучил да мисля. Пък и нали Брузър се канеше днес да свърши цялата работа и да ми даде думата само за малко.
— Не, сър. Ще положим клетва идната седмица.
Един от противниците кашля с всичка сила, за да привлече погледа на съдията. Обръщам се и виждам мъж с благородна осанка и тъмносин костюм, който театрално се надига от стола.
— Моля уважаемия съд за внимание — изрича той с великолепно отработен глас. — За протокола, името ми е Лио Ф. Дръмонд от „Тинли Брит“, защитник на „Грейт Бенефит“.
Той произнася последните думи бавно и тежко, вдигнал глава към своя стар приятел и съквартирант от Йейл. Секретарката ги натраква набързо и започва да си пили ноктите.
— Възразяваме против участието на този младеж в процеса. — Дръмонд бавно махва с ръка към мен. Говори все тъй тържествено. Вече го мразя. — Та той няма дори разрешително.
Ненавиждам го за високомерния тон и отвратителната дребнавост. В края на краищата не е даден ход на процеса, това е едно предварително заседание.
— Ваша светлост, другата седмица ще имам разрешително — протестирам аз и откривам, че гневът ми се отразява добре на гласа.
— Не е достатъчно, ваша светлост — заявява Дръмонд и разперва ръце, сякаш се учудва на моята глупост. Ама че нахалник!
— Издържах изпита, ваша светлост.
— Чудо голямо! — подмята Дръмонд.
Поглеждам го право в очите. Той е заобиколен от четиримата си помощници. Трима седят на масата с приготвени бележници, четвъртият чака зад тях. Мъчат се да ме изпепелят с колективен поглед.
— Голямо е, мистър Дръмонд — отвръщам аз. — Ако не вярвате, питайте Шел Бойкин.
Лицето на Дръмонд се обтяга и ъгълчето на устните му леко потрепва. Цялата защита прави болезнена гримаса.
Номерът беше евтин, но просто не можах да се удържа. Шел Бойкин е един от двамата колеги, удостоени с височайшата чест да бъдат наети в „Брилянтин“. Три години се мразим от дън душа, а миналия месец бяхме заедно на изпита. Не видях името му в неделния вестник. Сигурен съм, че великата адвокатска фирма не е особено поласкана от провала на своя блестящ млад сътрудник.
Дръмонд се навъсва още повече, а аз му изпращам лъчезарна усмивка. През тия няколко секунди на безмълвен сблъсък усвоявам един скъпоценен урок. Той е просто човек. Може да го смятат за легендарен адвокат с безброй вражески скалпове на колана, но все пак си остава човек. Няма как да прескочи преградата и да ме зашлеви, задето го приклещих натясно. Нищо не могат да ми направят — нито той, нито преданата му свита.