В съдебната зала двете страни са равни. Моята маса е колкото неговата.
— Седнете! — ръмжи негова светлост пред микрофона. — И двамата.
Придръпвам най-близкия стол и сядам.
— Един въпрос, мистър Бейлър — продължава съдията. — Кой ще се занимава с делото от името на вашата фирма?
— Аз, ваша светлост.
— А мистър Стоун?
— Не знам. Но случаят е мой, клиентите са мои. Мистър Стоун заведе делото вместо мен, защото още не бях издържал изпита.
— Много добре. Да започваме. За протокола — отсича той и хвърля поглед към секретарката. — Защитата е подала молба за прекратяване на делото, тъй че мистър Дръмонд има думата пръв. Отпускам на двете страни по петнайсет минути, после ще взема решение. Нямам намерение да вися тук цяла сутрин. Разбрахме ли се?
Всички кимаме. Край масата на защитата главите се клатят в пълен синхрон като мишени на панаирджийско стрелбище. Лио Дръмонд се отправя с широка крачка към подиума пред съдийската маса и започва изложението си. Говори бавно, методично и след две-три минути става досаден. Всъщност излага основните точки от своята дебела молба до съда, които в най-общи линии се свеждат до следното: „Грейт Бенефит“ не носи отговорност, защото полицата не предвижда трансплантация на костен мозък. Освен това може да се спори дали полицата включва Дони Рей Блек, тъй като след навършване на пълнолетие той вече не е член на семейството.
Откровено казано, очаквах нещо повече. Мислех си, че великият Лио Дръмонд ще демонстрира чудеса. През последните дни броях с нетърпение часовете до тази първа схватка. Исках да видя сблъсъка между изтънчения Дръмонд и грубия, недодялан Брузър.
Но Дръмонд е толкова скучен, че ако не ми бяха изопнати нервите, щях да заспя. Прескача петнайсетте минути, без да млъкне поне да си поеме въздух. Съдията Хейл е навел глава и чете нещо, сигурно вестник или списание. Двайсет минути. Дек казва, че според слуховете Дръмонд взима по двеста и петдесет долара на час за работа в кантората и триста и петдесет за посещения в съда. Това не може да се мери с хонорарите в Ню Йорк и Вашингтон, за Мемфис обаче е страхотна сума. Тъй че има защо да говори бавно. Струва си човек да е методичен, ако щеш, досаден, щом му плащат такива мангизи.
Тримата му сътрудници яростно дращят в бележниците — явно се мъчат да запишат всяка дума на светилото в групата. Толкова е нелепо, че при по-добри обстоятелства сигурно бих се разсмял. Първо са проучили въпроса, после са написали изложението, след това са го преработили няколко пъти, отговорили са на моето възражение, а сега записват приказките на Дръмонд, които са взети изцяло от същото място. Но нали за това им плащат. Пак според Дек „Тинли Брит“ плаща на сътрудниците си по сто и петдесет за канцеларска работа, а в съда хонорарите сигурно са доста по-високи. Ако е прав, значи тия три роботчета взимат поне по двеста долара на час, за да драскат глупотевини. Плюс триста и петдесет за Дръмонд. Ами че това прави почти хиляда долара на час за нищо и половина.
Четвъртият човек, който седи зад сътрудниците, е по-стар, почти връстник на Дръмонд. Не записва нищо, значи едва ли е адвокат. Трябва да е представител на „Грейт Бенефит“, може би от техния юридически отдел.
Съвсем съм забравил за Дек, докато той не ме потупва по рамото с бележника си. Пресяга се иззад преградата. На бележника е написал: „Тоя е голяма досада. Карай по плана и няма страшно. Да не е повече от десет минути. Брузър няма ли го?“
Поклащам глава, без да се обръщам. Идиотски въпрос — сякаш Брузър може да е в залата и да остане незабелязан.
На трийсет и първата минута Дръмонд приключва с монолога. Очилата висят на връхчето на носа му. Същински професор по време на лекция. Той се отправя обратно с широка крачка, безкрайно доволен от своята блестяща логика и поразителна убедителност. Роботчетата кимат задружно и шепнешком възхваляват гениалното изложение. Ама че блюдолизци! Нищо чудно, че е навирил нос до облаците.
Разтварям бележника си върху катедрата и поглеждам съдията Хейл, който се прави на адски заинтересуван от моята гледна точка. Примирам от страх, но нямам друг избор, освен да атакувам.
Фактите са ясни. Ръководството на „Грейт Бенефит“ незаконно е лишило моя клиент от единственото лечение, което би спасило живота му. Заради действията на компанията Дони Рей Блек ще умре. Ние сме правите, те са виновните. В този момент ме подкрепя споменът за бледото му лице и съсухреното тяло. От мисълта за Дони ми се подпалва фитилът.