Вчера чрез няколко анонимни обаждания открих каквото ми трябваше. Сега чакам в огромното фоайе на „Сейнт Питър“, издигнато един етаж над улицата, и гледам към паркинга пред „Пийбоди“. В единайсет без двайсет виждам как един стар фолксваген завива откъм Медисън и намира място за паркиране. Отвътре излиза Кели.
Както очаквах, тя е сама. Преди час се обадих да потърся Клиф в работата му и когато дойде на телефона, оставих слушалката. Докато Кели се мъчи да излезе от колата, виждам само върха на главата й. Сетне тя се подпира на патерици и мъчително тръгва към сградата между две редици автомобили.
Качвам се с асансьора един етаж по-горе и пресичам по стъкления тунел над Медисън. Нервен съм, но не бързам.
Чакалнята е претъпкана. Кели седи с гръб към стената и прелиства някакво списание. Гипсът около глезена й е нов, със скоба за стъпване. Съседната седалка е свободна и преди да ме забележи, аз вече съм до нея.
В първия момент на лицето й се изписва изненада, която веднага се превръща в радостна усмивка. Тя нервно хвърля поглед наоколо. Никой не ни гледа.
— Чети си списанието — прошепвам аз и разгръщам стар брой на „Нашънъл Джиографик“.
Тя вдига пред очите си още по-стар брой на „Вог“ и пита:
— Какво нравиш тук?
— Боли ме гръбнакът.
Кели поклаща глава и пак се озърта. Жената до нея май би желала да ни огледа, но е с гипс на шията.
— И при кой доктор идваш? — пита тя.
— При Крагдейл — отговарям аз.
— Много смешно.
Дори по болнична престилка, със синини и без грим, Кели Райкър беше красавица. Сега просто не мога да откъсна очи от нея. Облечена е със семпла памучна бяла риза, може би взета назаем от Клиф, и светлокафяви шорти. Тъмната й коса се спуска почти до средата на гърба.
— Бива ли го? — питам аз.
— Доктор като доктор.
— За пръв път ли го посещаваш?
— Престани, Руди. Не ми се говори. Мисля, че трябва да си вървиш.
Гласът й е тих, но решителен.
— Знаеш ли, Кели, много мислих за теб. Всъщност само ти си ми в главата и се чудя как да постъпя.
Млъквам, докато край нас минава някакъв мъж в инвалидна количка.
— И какво? — пита тя.
— Все още не знам.
— Мисля, че трябва да си вървиш.
— Не говориш сериозно.
— Напротив.
— Не, не. Искаш да съм ти подръка, да ти звъня от време на време, та следващия път, като те пребие оня негодник, някой да се загрижи. Това искаш.
— Няма да има следващ път.
— Защо не?
— Защото той вече е друг. Опитва се да остави пиенето. Обеща повече да не ме бие.
— И ти му вярваш?
— Да, вярвам му.
— И друг път е обещавал.
— Защо не вземеш да си вървиш? И не звъни повече, разбра ли? Само ми усложняваш живота.
— Защо? Защо ти усложнявам живота?
Тя трепва за миг, отпуска списанието в скута си и ме поглежда.
— Защото тъкмо бях започнала да мисля по-рядко за теб.
Обзема ме радост — значи тя мисли за мен. Вадя от джоба си визитна картичка със стария служебен адрес, който сега е запечатан и окупиран от няколко правителствени организации. Записвам на гърба телефонния си номер.
— Разбрахме се. Няма повече да звъня. Потрябвам ли ти, това е домашният ми номер. Държа да узная, ако онзи тип пак те тормози.
Тя взима картичката. Бързо я целувам по бузата и напускам чакалнята.
На шестия етаж в същата сграда са онколозите. Доктор Уолтър Корд е лекуващ лекар на Дони Рей, което в момента означава, че му предписва разни хапчета и го чака да умре. Именно Корд е препоръчал първия цикъл хемотерапия и пак той е установил, че Рон Блек би бил идеален донор за присаждане на костен мозък. Ако се стигне до съд, той ще бъде най-важният ми свидетел.
Връчвам на сестрата в чакалнята му подробно писмо. Бих желал да поговорим в удобен за него час и по възможност без да плащам. По принцип лекарите ненавиждат всички адвокати и разговарят с нас само срещу солиден хонорар. Но двамата с Корд сме от едната страна на барикадата. Нищо не губя, ако опитам да се разбера с него.
С тръпнещо сърце карам бавно през този занемарен квартал и се мъча да разчета олющените номера над вратите. Улицата изглежда така, сякаш преди време природно бедствие е прогонило обитателите и сега народът постепенно се завръща. Тухлените сгради са на два и три етажа, със стъклени витрини откъм улицата. Прилепват плътно една до друга, само тук-там се мяркат тесни проходи. Много от тях са със заковани прозорци и врати, забелязвам дори няколко опожарени. Минавам край два ресторанта — единият с чадъри и масички на тротоара, но без клиенти. По-нататък има химическо чистене, цветарски магазин…