Спряхме до рамото му и се вгледахме в неподвижния профил. Устните бяха леко разтворени, очите притворени и забулени, сякаш бяха инжектирани с някаква синя, млечна течност, но деликатните извивки на ноздрите и веждите придаваха на лицето своеобразно обаяние, което се противопоставяше на бруталната мощ на гръдния кош и раменете.
Ухото висеше във въздуха над главите ни като скулптиран портал. Когато вдигнах ръка да докосна провесената месеста част, някой се показа над ръба на челото и ми викна. Появата му ме сепна, отдръпнах се и тогава видях, че група младежи са се покачили върху лицето и се боричкат из очните кухини.
Хората вече се катереха по целия великан, чиито наклонени ръце представляваха нещо като двойна стълба. От дланите те вървяха по ръцете до лактите, после пълзяха по издутините на бицепсите, за да стигнат до плоската площадка на пекторалните мускули, която покриваше горната половина да гладкия обезкосмен гръден кош. Оттам те се катереха по лицето, устните и носа или нахлуваха надолу по стомаха, за да се срещнат с други, които бяха възсядали глезените и се разхождаха по двете колони на бедрата.
Продължихме обиколката си из тълпата и спряхме, за да разгледаме протегнатата дясна китка. В дланта имаше малка локва вода, сякаш остатък от друг свят, която хората, изкачващи се по ръката, разпръскваха. Опитах се да разгадая линиите, които прорязваха дланта, търсейки данни за характера на великана, но раздуването на тъканите ги бе почти заличило и отнесло всякаква следа от самоличността на исполина и от последната му трагедия. Огромните мускули и кости на китката сякаш отричаха наличието на чувствителност у притежателя им, но деликатната извивка на пръстите и добре гледаните нокти, всеки от тях изрязан симетрично на петнайсетина сантиметра от плътта, говореха в полза на известна изисканост, илюстрирана и от гръцките черти на лицето, върху които жителите на града бяха накацали като мухи.
Един младеж дори беше застанал на върха на носа, размахваше ръце настрани и викаше на приятелите си под него, но лицето на великана запазваше сериозното си спокойствие.
Върнахме се на брега, седнахме на камъните и загледахме непрекъснатия поток хора, които идваха от града. Шест или седем рибарски лодки се бяха събрали в крайбрежните води и моряците от тях газеха през плитчините, за да видят по отблизо огромния улов на бурята. По-късно се появиха няколко полицаи и направиха вял опит да оградят мястото, но след като отидоха до полегналото тяло, всякакви подобни мисли ги напуснаха и те се отдалечиха заедно, като хвърляха назад смаяни погледи.
Час по-късно на плажа имаше хиляда души и поне двеста от тях седяха или стояха върху великана, струпваха се по ръцете и краката или обикаляха в непрекъсната блъсканица по гърдите и стомаха. Голяма банда младежи беше заела главата, те се бутаха по бузите и се пързаляха по гладките плоскости на долната челюст. Двама или трима бяха възседнали носа, а друг бе пропълзял в една от ноздрите и оттам лаеше като куче.
Следобеда полицаите се върнаха и разчистиха път сред тълпата за група учени от университета — специалисти по големи животни и морска биология. Бандата младежи и повечето хора върху великана се спуснаха от него, като оставиха след себе си няколко по-дръзки по дух, изправили се върху пръстите на краката и челото. Специалистите обиколиха великана, като кимаха с глави, докато се консултираха оживено, а полицаите ги предшествуваха и изтласкваха назад притискащите се зрители. Когато стигнаха до едната просната китка, най-старшият полицай предложи да им помогне да се изкачат върху дланта, но учените побързаха да се откажат.
След като се върнаха на брега, тълпата отново се покатери върху великана и когато ние напуснахме към пет часа, тя бе завзела исполина, покриваше ръцете и краката му като голямо ято чайки, накацали по трупа на едра риба.
Отидох отново на плажа след три дни. Приятелите ми се бяха върнали към работата си в библиотеката и ми възложиха задачата да държа под наблюдение великана и да разказвам всичко след това. Вероятно бяха доловили специалния ми интерес към случая и наистина изпитвах желание да се върна на местопроизшествието. Това нямаше нищо общо с некрофилията, защото всъщност за мене великанът беше жив, по-жив, отколкото много от хората, които го гледаха. Смайваше ме отчасти огромният му ръст, грамадният обем пространство, заемано от ръцете и краката му, които само подчертаваха микроскопичността на собствените ми малки крайници, но преди всичко простият категоричен факт на съществуването му. Независимо какво друго от нашия живот можеше да се подложи на съмнение, великанът, жив или мъртъв, съществуваше в абсолютния смисъл на думата, даваше възможност да се надзърне в свят на подобни абсолютни явления, на които ние, наблюдателите по брега, бяхме несъвършени, дребни копия.