Примигнах и пред погледа ми отново изплува лицето на възрастното ми аз. А зад мен без колебание видях сестра си; в очите ѝ се четеше гняв и тъга.
Как можа?
И в тези няколко мъгляви секунди осъзнах едно — няма как да пазим тайни от мъртвите.
Втора глава
Етел О’Шей Монро
8 юни 1929 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
На гърдите ми, съвсем необезпокоявано, си почива яйце от врабче, една необичайна тайна.
Аз съм чудесен пазител на тайни, винаги съм била, още от малко момиче. Какви тайни съм пазила само! За какви неща съм си мечтала! Бях принцеса в приказка. Бях Спящата красавица и чаках принцът да ме събуди със знаменитата си целувка.
Пазех и други тайни. Ужасяващи неща, видени в мрака, за които бях наясно, че не бива да говоря. Понякога за да ги прогоня, драсках кожата си с игла. Червената линия и малките капчици кръв сами отблъскваха злото. Резките по тялото ми, скрити под роклите, също бяха тайни.
„Умееш да си мълчиш — казва приятелката ми Мъртъл, — което те прави умел картоиграч. Но понякога е трудно за приятелите ти.“
Мъртъл е доста по-възрастна от мен, но е най-близкият ми човек в града — с нея споделям най-много, ако не броим Уил.
Скъпият ми Уил. Наблюдавам как обикаля из градския пикник на Лейнсбъро. Денят е прекрасен. Учебната година за децата тъкмо приключи, поставяйки начало на лятото; лятото с всичките му обещания и възможности. Всички са се събрали на ливадата в центъра на града: по тревата са пръснати разноцветни одеяла, завивки и кошници със сандвичи, пържено пиле и стъклени бутилки с лимонада и подсладен чай. В дъното духовият оркестър се подготвя да посвири от подиума, както ще прави всяка събота вечер чак до септември. Целият град е тук и всички възнамеряват да хапнат, да послушат музика и да танцуват до среднощ. Хората си подават от ръка на ръка бутилки контрабанден ром, твърд сайдер „Честър Милър“ и прекарана нелегално от Канада бира. Гледам Уил и сърцето ми се свива. Опитва се да организира децата в състезание по бягане на три крака, разпределя ги по двойки, привързва краката им един за друг и всички се кискат. Не спира да им прави физиономии и да се прави, че не помни как се връзва възел или че по погрешка ще привърже собствения си крак към техните. Децата го обожават. „Привет, очарователна съпруго!“, провиква се и аз му махвам. Малките писукат и се опитват да привлекат вниманието му. „Доктор Монро, доктор Монро“, викат и подръпват невтъкнатия край на ризата му, докато той се препъва и пада на шега. Децата се скупчват върху му и избухват в смях.
Обръщам се и едва не връхлитам върху Джейн Парсънс, с която играем бридж всеки четвъртък.
— Тъкмо търсех Анна, но виждам, че е в добри ръце — казва Джейн и кимва към купчината деца, които гъделичкат Уил. Нейната Анна е най-отгоре. — Възхитителен е с тях.
Без съмнение виждам как въпросът пробягва през погледа ѝ: Кога ще го дариш с дете?
— Наистина е такъв — съгласявам се. — Извини ме, трябва да проверя какво се случва с томболата.
Отминавам я и внимателно изкарвам малката карфичка, която крия в подгъвите на роклята си, точно под талията. Хващам здраво главичката ѝ с два пръста и, подобно на магьосник, който крие монетата си, свивам юмрука си около нея. Убождам се веднъж, два пъти, три пъти.
Женена съм от малко повече от година. Когато сключихме брак, аз бях стара мома на трийсет и шест, а Уил беше на трийсет и девет.
„Някои цветя разцъфват по-късно — смигна ми веднъж Мъртъл, — и именно те ухаят най-опияняващо.“
Аз съм най-голямата от четири дъщери и майка ни почина млада. След смъртта ѝ отговорността да създам уютен дом за сестрите и баща ми се стовари върху мен, а и аз нямах нищо против да го правя. Ролята ми се удаваше, нахлузвах престилката на мама и всяка вечер готвех вечеря, кърпех дрехи, водех сестрите си на училище. Винаги съм обичала да имам много работа. След като сестрите ми — първо Бернис, после Мери и накрая най-малката и най-своенравна, Констанс — се омъжиха и изнесоха, за да градят новите си семейства, само татко остана на моите грижи. Не че той беше неспособен да го прави сам, но му беше трудно да съвместява отговорностите си като градски лекар с поддръжката на къщата и готвенето. А и аз нямах нищо против. Помагах му и в кабинета — записвах часовете за преглед и следях документацията и финансите му да са в ред. Математиката винаги ми се е удавала; въвеждането на числа в колони подрежда и успокоява мислите ми.