Навън отново нямаше никого.
Отключих вратата и я отворих със замах. Нищо. Но после погледнах надолу. Мокри стъпки водеха от входната врата по пътеката към басейна.
Обърнах се, извиках баща ми и пак не получих отговор. Къде, по дяволите, беше? Нямаше време да го чакам или да се кача да го търся на горния етаж. Отворих килера в коридора и грабнах харпуна, който бяхме скрили зад палтата и ботушите. Взех една от стрелите и издърпах ластика, за да го заредя, както ми беше показал, след което се върнах до вратата. Застанах на прага и насочих харпуна в тъмнината, докато следях алеята и двора за каквото и да било движение.
Причуло ли ми се беше? Може и да не бях чула реално почукване, но нямаше как да си измисля мокрите стъпки. И все пак, за да съм напълно сигурна, коленичих и докоснах мокрия камък пред вратата. Не. Това си беше истинско.
Никаква folie a deux.
Изправих се и се насилих да тръгна напред, да изляза от кръга успокояваща светлина и да напусна уютния шум на къщата. С натежали крака последвах мокрите стъпки. Не се изненадах, когато те ме отведоха право пред портата към басейна.
В къщата телефонът отново зазвъня.
Вдигнах харпуна с пръст на спусъка, отворих портата и присвих очи, когато тя издаде обичайното си скърцане.
— Ехо? — викнах, като престъпих прага и се озовах в застлания с каменни плочи вътрешен двор. — Има ли някого?
От басейна се носеше странна сладка миризма, примесена с металния при вкус на ръждясало желязо и сярната нотка, дъхаща на развалени яйца.
Чу се лек плисък и с крайчеца на окото си долових движение в басейна. Обърнах се и насочих харпуна в същата посока, но на повърхността се виждаха само леки вълнички.
— Кой е там?
Лекси. Моля те, нека бъде Лекси.
Нека желанието ми се сбъдне, нека водата ми я върне.
Притаих дъх и зачаках. Нищо. Нямаше плясък, нямаше движение, само каменно спокойствие.
Басейнът ме придърпваше към себе си, тъмнината му ме привличаше. Застанах на самия му ръб. Светлината от къщата беше достатъчна, за да хвърли сянката ми напред и водата веднага я погълна.
Изминах разстоянието до другия край на басейна нащрек, с ръце, здраво обвити около харпуна. Дочух издайническото прискърцване на ръждясалите панти на портата. Извърнах се точно навреме, за да видя как тъмна фигура бавно се придвижва към мен по плочките около басейна. Но не беше Лекси. Беше някой много по-висок.
— Спри! Спри на място! — изкрещях.
— Джаки, аз съм! Райън — застина той и вдигна ръце над главата си като заловен престъпник. — Господи, какъв е този лък?
— Какво правиш тук? — попитах и смъкнах оръжието.
— Притеснявах се за теб. Дойдох да проверя дали всичко е наред.
— Не съм чула колата ти. Не видях и светлини от фарове.
— Дойдох пеша. Не спирах да мисля за разговора ни. Притесних се.
— И тръгна на двайсет и пет минутна разходка нагоре по хълма в тъмницата?
— Мисля по-добре, докато ходя. Реших, че чистият въздух ще проясни главата ми. Сериозно, Джаки, защо си насочила лък срещу мен?
— Това не е лък, а харпун. Краката ти мокри ли са?
Приближих се до него, за да огледам дали е оставил мокри стъпки след себе си. Ръцете му все още бяха вдигнати във въздуха.
— Джаки, започваш да ме плашиш.
Отстъпих с ясното съзнание, че звучах като пълна откачалка. Но не свалих харпуна.
— Аз самата съм малко уплашена.
Меко казано.
— Може ли да свалиш това нещо, моля те?
Очите ми вече бяха привикнали към тъмнината и различаваха бледото му, тревожно лице. Веждите му бяха сключени. Краката му изглеждаха сухи.
— Защо, казваш, дойде? И защо се промъкваш така посред нощ?
— Дойдох, защото се притеснявах за теб! Не спрях да мисля за разговора ни сутринта. Че може би Лекси е била права. Отидох до „Еджууд“ и поговорих с баба ми. И за първи път наистина се вслушах в думите ѝ. Тя твърди, че в дълбините на басейна има нещо мрачно, нещо, което подхранва силите си от много време. И че хората, които умират във водата, остават нейни пленници завинаги. Знам, че звучи налудничаво, и не казвам, че разбирам и думичка, но…
— О, аз разбирам.
И наистина бе така. Изведнъж всичко придоби смисъл.
Замислих се за всичките ни срещи, откакто се бях върнала, за страшните истории, които ми беше разказал, за това как ми бе повтарял, че къщата и басейна са страшни.
— Така ли? — изглеждаше изненадан.
— Знам кой си.
— Кой съм?
Беше доста жалко от негова страна да се прави на малоумен.
— Ти си правнукът на Бенсън и Елайза Хардинг, притежателите на хотела.