Докато баща ми се суетеше около печката, тя извади телефона си и се оттегли в коридора. Потънах в стола си и взех бирата. Чух гласа ѝ: „… вече е под контрол. Ще ти разкажа после. Трябва да остана тук тази нощ и утре. Наглеждай нещата. — Продължителна пауза. — Знам. Аз също“.
Изпих чая си като добро момиче и казах, че съм изморена.
— Ще ме извините ли? — попитах с щедра доза сарказъм. — Бих искала да се оттегля в стаята си.
— Опитай да се наспиш, Джаки — каза Даян със спокоен глас, в който се усещаше леко раздразнение. — Сигурна съм, че на сутринта всичко ще бъде наред.
Качих се в стаята си и продължих да ровя из дневниците на сестра ми, като се опитвах да ги вкарам в ред по папки.
9 юни
Спрях да плувам в басейна. Знам, че е глупаво. Плувам в него, откакто се помня. Но напоследък…
В последно време не намирам сили да вляза във водата. Прекалено е… черна. Прекалено дълбока. Прекалено мрачна. А и напоследък тревите в басейна са израсли. И миризмата става все по-непоносима с всеки изминал ден. Като добавиш всичко това към нещата, които съм виждала…
Не се осмелявам дори да ги напиша.
Сънувах Лекси. Събудих се и я видях наяве, седеше край леглото ми, а Прасчо се беше свил в краката ѝ.
Беше Подгизнала; чух капките, които паднаха по дюшемето, когато се наведе да погали котката.
— Не си истинска — казах по-скоро за да си го напомня, отколкото да я ядосам. Беше просто халюцинация. Част от съня.
— Трябва да спреш да мислиш за това кое е истинско и кое не, Джакс. Виждаш ме, нали?
— Да.
— Това е достатъчно.
Трийсета глава
10 август 1931 г.
„Спароу крест“ Бранденбург, Върмонт
Днес го видях за първи път: „Спароу крест“. Новият ни дом. Докато Уил караше, малката Маргарет седеше в скута ми и бърбореше, сочеше и казваше наименованията на забележителностите край пътя: къща, крава, кон, кола, мъж, жена, куче, дърво. Тя е умно момиче и е станала страшно приказлива: Знае десетина думи и ги използва непрестанно. Уил твърди, че се развива изключително добре за възрастта си.
За нея всичко е същинско удоволствие! А и за нас с Уил също, след като започнахме да гледаме през нейните очи.
Разсмива се само при вида на крава.
— И какъв звук издава кравата? — попитах я. — Казва ли „мууу“?
— Мууу — викна тя. — Мууу-мууу-мууу!
Уил беше нервен и, като малко момченце, не можеше да си намери място — толкова много му се искаше къщата да ми хареса, да бъде олицетворение на всичките ми мечти.
Минахме през града, покрай универсалния магазин, църквата, пощенската станция, малкото училище.
Аз съм госпожа Монро и със семейството ми вече живеем в Бранденбург, повтарях си, докато се опитвах да възприема промяната, да осъзная преместването ни, да свикна с новата гледка. Представих си как тримата заедно прекрачваме прага на църквата всяка събота, как си купуваме хляб от магазина, как се представяме на новите си съседи, как някой ден Маргарет тръгва на училище тук.
Завихме по пътя, който водеше до къщата, и Уил каза да си затворя очите.
— Дръж ги затворени и никакво надничане, скъпа. Ти също, врабче — каза Уил и Маги долепи длани до очите си като мен и се изкикоти. Тя започна да брои, както правеше, когато играехме на криеница. Само че все още не се беше научила да брои съвсем и изреждаше само числата, които познаваше: „Едно, четири, шест, едно“.
Повозихме се още малко и накрая колата спря.
— Дръжте ги затворени — инструктира ни Уил, докато заобикаляше колата, за да ни отвори вратата. Слязох, държейки малката Маги на ръце, и Уил ме поведе.
— Добре, отворете очи.
Ахнах. Уил, убедена съм в това, го възприе като израз на изненада и вълнение. Но всъщност беше страх. Гърдите ми се стегнаха, сякаш бях поела удар от огромен юмрук. Притисках Маги към себе си и двете се взирахме в „Спароу крест“. Къщата беше много по-голяма, отколкото си я представях, като грамадна каменна крепост. Наистина приличаше на замъка, в който мечтаех да живея, когато бях малка. Входната врата беше изработена от масивно дърво и беше с арковидна горна част. Прозорците също бяха с дъговидна форма и с витражи. Къщата беше двуетажна с таван, покривът беше застлан със сиви плочи и от него се издигаха няколко капандури. Прозорецът на тавана беше в предната част на къщата и беше във формата на полукръг.