Цялата сграда изглеждаше жива, като част от пейзажа, сякаш сама се бе издигнала от каменистата почва. Вписваше се идеално на фона на дърветата и на хълма отзад. Прозорците и вратата приличаха на ожесточено лице, схлупено под ъгловатия покрив. Входната врата зееше отворена, подобно на готова да ни погълне уста.
— О, Уил — казах и отстъпих крачка назад. Беше ме обзело желанието да се кача в колата и да отпраша възможно най-далеч оттук. Но вече беше твърде късно. Нямаше къде да идем. Сега това беше нашият дом.
Уил взе Маги и я вдигна във въздуха сякаш лети.
— А ти какво мислиш за новия ни дом, врабче?
Тя се засмя радостно и посочи сградата.
— Къща — каза.
— Твоята къща — отвърна Уил. — „Спароу крест“. Ще влезем ли вътре?
Последвах го, въпреки че краката ми се бяха подкосили.
Вътре ни очакваше цяла бригада заедно с хората, които се бяха заели с пренасянето и бяха пристигнали преди нас с камиони, натоварени с мебелите и всичките ни вещи в кошници и кашони. Мъжете се щураха напред-назад като мравки.
Уил ми представи бригадира, господин Галети. Той беше широкоплещест тъмнокос мъж с плътен рошав мустак.
— За мен е истинско удоволствие да се запознаем, госпожо Монро.
Преддверието беше великолепно — тежки стени, облицовани с тъмно дърво, каменен под, вградени пейки, на които да присядаме, докато сваляме ботушите и палтата си. Вдясно беше огромната дневна с каменна камина. Вътре зидар замазваше пространството между камъните с цимент и малка мистрия. Докосна шапката си за поздрав веднага щом ме видя. След дневната беше трапезарията, свързана с коридорче към кухнята. О, а кухнята! Огромна бе.
— Ще можеш да приготвяш пиршество всяка вечер! — каза Уил. Имаше предостатъчно дълбоки дървени шкафове и просторен килер. Дълбока мивка от стеатит. Най-новата и модерна газова печка.
— Та аз мога да се изгубя вътре.
— Виж — каза, сочейки разделената на две половини кухненска врата. — Нарича се холандска врата. Ако искаш да влезе чист въздух, можеш да отвориш само горната ѝ част. Или пък да дръпнеш резето по средата и да отвориш цялата врата.
Той отвори вратата и отстъпи встрани.
— Ела да видиш — каза, но аз бях застинала на място. През открехнатата врата нахлу ветрец, от който ме побиха тръпки и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Потърках ги с длан.
Накрая се насилих да пристъпя напред и да изляза на ливадата, влачейки крака като сомнамбул.
Басейнът беше едновременно съвсем различен от преди и толкова познат. Вече беше по-голям — като широко правоъгълно езеро. Водата беше по-черна от всякога. Усещаше се и познатата миризма: метален привкус с дъх на развалени яйца. Вкусът ѝ заседна на небцето ми и едва не ме задави.
— Много по-голям е — отбелязах. — Можем да плаваме с лодка в него.
Уил се засмя.
— Е, не е достатъчно голям за това, но сега поне човек може спокойно да поплува.
Разходих се на безопасно разстояние от ръба. Басейнът беше облицован с равни гранитни блокове, а плочите на вътрешния двор лежаха в легло от хоросан (беше готов само наполовина, останалата част беше зарината с пясък и купчини плочи). В далечния край имаше малък отводнителен канал, който минаваше през целия двор и стигаше чак до потока. Чувах как водата се стича по него.
Стояхме и се взирахме в басейна. Бях хипнотизирана от отраженията ни във водата — трима ни, къщата и хълмовете зад нас, облаците. Духаше вятър, който къдреше повърхността и караше всичко да изглежда сюрреалистично.
Маги започна да се извива в ръцете на Уил и той я остави на земята. Хванах я точно преди да се приближи прекалено много до басейна, целунах я по тъмната косичка и прошепнах в ухото ѝ: „Ти идваш оттук. Тук започна всичко“.
Именно водата те поддържа жива, допълних наум.
Трябва да останем тук, казах си. Щеше да се наложи да заровя всичките си страхове надълбоко и да изглеждам възможно най-смела. Заради Маги. Всичко беше заради Маги. Целувах я отново и отново. Ухаеше на сладки ябълки и топло мляко. На всичко хубаво, което съществува на този свят.
Вътре един от мъжете зачукваше нещо с чука си. Други двама си говореха, след което се засмяха.
Водата в канала сякаш също се засмя. Присмехулен малък кикот.
— Все още не си видяла горния етаж — каза Уил. — Както и тавана. Мисля, че там е идеалното място за стаята ти за шиене.
— Не си споменавал нищо за стая за шиене — усетих как настроението ми веднага се оправя.
— Защото исках да те изненадам! Може да се настаниш под огромния прозорец, който гледа към двора. — Уил се клатушкаше на пети от вълнение.