Всичко ще бъде наред, казах си. Ще бъдем щастливи тук.
Последвах го през кухненската врата с Маги на ръце.
— Какво мислиш, врабче? Не е ли прекрасно? Да се качим ли да видим твоята стая? Чух, че татко е поръчал да я боядисат в жълто.
Маги посочи през отворената врата навън към басейна.
— Жена — каза.
Притиснах я още по-силно до себе си, а тялото ми се вдърви.
Обърнах се съвсем бавно и огледах тъмната повърхност на водата, терасата, ъглите на двора.
— Там няма никого, мила моя — отвърнах със заседнала в гърлото ми буца и препускащо сърце, което бе на косъм да се пръсне.
— Жена — повтори Маги и се засмя.
— Какво казва? — провикна се Уил от коридора.
— Нищо — отвърнах със странно писклив тон.
— Жена! — каза отново Маги, примесвайки думата с радостен смях и сочейки към басейна. — Жена! Жена! Жена!
17 август 1931 г.
Нервите ми са опънати до крайност. Не спя. Почти не ям. На Уил казвам, че е заради строежа: от постоянното чукане, викане и рязане. Мъжете тропат с големите си ботуши, вонейки на пот, цигари и рома, който са изпили предишната вечер. Прахът от дървените стърготини и гипса сякаш покрива всяка една повърхност в къщата. Освен това не мога да намеря нищо — любимите си обувки или чугунения ни тиган. Целият ни живот е опакован в кашони, но за момента изваждаме само нещата, без които не можем. Последното, от което имаме нужда, е да допринесем за хаоса.
Истината обаче е, че не заради строителната площадка съм на ръба.
Заради басейна е. Сякаш всеки ден влагам цялата си енергия в опити да стоя на разстояние и да не го поглеждам. Като детска игра е: ако не те виждам, значи не съществуваш. Глупаво е, знам. От какво точно се страхувам?
— Денят е доста горещ — казва Уил. — Защо не поплуваш? Аз ще наглеждам Маги.
— Може.
— Все още не си влизала в басейна.
— Бях много заета с разопаковането и подреждането на къщата. Да не говорим, че постоянно гоня Маги, за да не бъде настъпена или пък премазана от някоя стълба, или скеле.
Басейнът предизвиква тревожност не само у мен. Работниците също го избягват. Виждам как го сочат и си шепнат един на друг. Гледат го сякаш е пълен с отрова.
Когато отида в града, имам чувството, че хората ме оглеждат и преценяват. Дрехите ми са прекалено изтънчени. Колата ни е прекалено хубава. Тук аз съм чужденката. Усмихват се и са любезни, но чувам как си шепнат зад гърба ми. Това е тя. Онази от изворите. Някои ме поглеждат със страх. Други със съжаление. Сякаш съм обречена.
Миналата неделя в църквата млада жена ме разпита за изворите.
— Чух, че съпругът ви е направил плувен басейн от изворите.
— Да — усмихнах се. — Доста е приятен. И е идеален за горещите летни дни.
Цветът се отдръпна от лицето ѝ. Приближи се до мен и ми прошепна:
— Не знаете ли, че водата е прокълната?
Онзи ден на прага на „Спароу крест“ се появи скитник, който търсеше работа и храна. Беше мръсен и съсухрен, но с великодушно лице. Уил убеди Галети да го изпробва в екипа си. Аз го поканих в кухнята и му приготвих сандвич и чаша кафе.
— Не може да се работи на празен стомах — казах. Името му беше Бланчард. Беше изключително любезен.
— Хиляди благодарности, госпожо. Имате прекрасна къща, госпожо.
След като го поканих да седне на масата, той го направи, свали шапката си, каза си молитвата и се нахрани.
— Вярвам, че късметът ме срещна с такива добри хора като вас — усмихна се той. — Няма да съжалявате, задето ми давате шанс. Аз съм работлив. Полагал съм железопътни линии из цял Ню Ингланд. Помагал съм в строенето на каменни къщи по брега на Мейн. Строил съм лодки в Кънектикът. Просто съм си сръчен. — Той вдигна грубите си, мазолести ръце, чийто пръсти бяха пожълтели от цигарите.
След обяда Галети го изпрати отвън да довърши каменните плочи край басейна — работа, с която никой от екипа му не искаше да се захване. Бланчард започна да полага плочите, като същевременно смесваше хоросан в ръчната количка. По-малко от двайсет минути по-късно се появи обратно в къщата, блед като платно, и каза на Галети, че напуска. Бригадирът се вбеси.
— Това са добри хора! Приеха те. Нахраниха те. А сега си тръгваш, без да си вложил и час в работа? Та това е безобразие!
— Басейнът — каза Бланчард.
— Какво за него?
— Видях…
— Какво? — излая Галети.
— Не мога… Съжалявам.
Бланчард практически избяга през входната врата. Наблюдавах го през прозореца. Тичаше по алеята и непрекъснато заничаше през рамо, сякаш очакваше, че някой го гони.