21 август 1931 г.
Малко след осем часа тази вечер бях на горния етаж в стаята на Маги. Тъкмо я бях сложила да спи и седях на люлеещия се стол с книжката, която ѝ четях, в ръце, когато чух някаква суматоха отвън. Крясъци на мъже до басейна. Работниците се трудеха до късно всеки ден, включително и уикендите. Уил ги притискаше да наваксат с графика, като им обещаваше допълнително заплащане, ако привършат с работата по-рано от уговореното.
Слязох долу и излязох през кухненската врата.
— Какво става? — попитах Уил.
— Един от мъжете е паднал вътре — отвърна той. — Галети го извадил. Всичко е наред, Етел. Прибери се.
Приближих се, минавайки през мъжете, които го бяха заобиколили, и видях, че падналият в басейна е младият Брайън Смит, когото всички наричаха Смити. Той отстъпваше от водата, мокър до кости и треперещ. Галети, от когото също се стичаше вода, беше зад него.
— Добре ли сте? Нека ви донеса няколко одеяла и топли напитки — предложих.
— Не паднах — каза Смити. — Тя ме дръпна. Сграбчи ме за крака и ме повлече надолу.
— Кой? — попитах го.
— Там имаше жена.
— Жена… във водата?
Ударите на сърцето ми прокънтяха в ушите ми като камшици.
Смити кимна. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу по тънката му шия.
— Беше точно тук — посочи черната вода той.
— И аз я видях — допълни друг от работниците.
— Беше тя — прошепна някой. — Жената във водата.
— Жената във водата? — попитах с треперещ глас.
— Тя ме сграбчи — повтори Смити. — И ме повлече надолу. Не искаше да ме пусне.
— Всички сме я виждали — отбеляза каменоделецът с висок, почти писклив тон. — Нали така? Не я ли е виждал поне веднъж всеки един от присъстващите? Не я ли е чувал да го зове?
— Кого сте чули? — попитах.
— Моля те, Етел — каза Уил. — Влез вътре.
— Да — чух мъжете да казват. Последва шепот, докато всеки от тях си признаваше, всеки разказваше собствената си история със сподавен глас. Долових само няколко думи: жена; красива; понякога пее; казва „ела да поплуваш“.
— Беше Елайза Хардинг — каза Галети и се отдалечи с вперен в мрачната вода поглед.
— Това е невъзможно — отвърна Уил.
— Елайза — повторих.
— Влез вътре, Етел — нареди неумолимо Уил. — Веднага.
Елайза.
Затворих очи и чух гласа ѝ — гласа на Елайза от кошмарите ми, с треви в косата, бледозеленикава кожа и черни очи: Не разбираш ли? Тя принадлежи на изворите.
Причерня ми сякаш самата аз бях паднала в басейна. Усетих как черната вода препуска покрай мен, докато някой ме дърпаше все по-надолу и по-надолу.
Когато отворих очи, вече бях на канапето в дневната.
— Маги — изстрелях.
— Тя е добре, Етел. Спи горе. Ти припадна — отвърна Уил. Беше до мен с чаша бренди в ръка. — Хайде, пийни това.
Понадигнах се и отпих от брендито.
— Сигурен ли си? Провери ли я?
— Сигурен съм. Спи дълбоко. Как се чувстваш?
— Добре съм. Може би леко замаяна.
Аз съм госпожа Монро и пийвам бренди на канапето си. Всичко е наред.
— Как е Смити? Мисля, че има по-голяма нужда от това бренди от мен.
Уил се смръщи.
— Тръгна си.
— Тръгна си?
— Цялата бригада напусна. — Той отпи щедра глътка от брендито. Ръката му като че ли трепереше леко. — Проклети глупаци.
— Всичките ли?
Той кимна.
— Дори Галети. И какви безумни истории разказват! За проклятия и призраци. Суеверни глупаци. — Прокара нервно ръка през косата си.
— Какво ще правим? — Погледът ми пробяга по стените и тавана, които все още не бяха измазани, и купчината ламперия, струпана в ъгъла на стаята. — Не може да завършим всичко това сами!
— Разбира се, че не можем — стисна зъби Уил. — Ще говоря с други хора. Хора, които не са от Бранденбург и не са чували всички тези налудничави истории. Ако трябва, ще се върна и в Ню Хемпшир. Или ще наема бригада от Бостън. Напоследък има прекалено много добри работници, които нямат работа, така че опашката от кандидати ще се извие с километри. Ще им предложа двойно по-високо заплащане, ако приключат до есента — от половината сума ще изплащам седмичните им надници, а другата половина ще им дам, когато свършат работата. Предполагам, че парите ще бъдат по-изкушаващи от призрачните истории и градските легенди.
Искаше ми се да му кажа, че трябва да си тръгнем. Да опаковаме багажа, да се качим в колата и да отидем възможно най-далеч оттук, от тази къща и от басейна. Бях готова да го умолявам.