Но после се сетих как Маги спи горе.
И осъзнах, че няма начин да си тръгнем.
Бяхме свързани с това място.
12 ноември 1931 г.
— Нищо не е както трябва — казвам, докато за пореден пъп влача канапето на различно място. Срещу него има две плюшени кресла, а в средата — ниска лакирана масичка от клен. Цял следобед пренареждам обзавеждането в дневната и вече съм изтощена. Гърбът ме боли, а някой сякаш се опитва да разполови главата ми с чук и длето.
„Спароу крест“ най-сетне е завършена. Уил нае бригада от Ню Хемпшир, която си разпъна големи платнени палатки в двора. Уил им плати невъобразима сума и всеки от тях подписа договор, който гласеше, че ако обелят и дума за духове или проклятия, ще напуснат обекта без стотинка от уговореното заплащане. Мъжете работиха като машини, тихо и решително, с явно нетърпение да приключат и да се приберат у дома.
Не знам дали някой от тях е видял нещо в басейна. Не се осмелиха да си признаят. Но очевидно долавяха, че нещо не е както трябва. Всеки, който дойде в „Спароу крест“, го усеща на мига.
Не всички обаче се страхуват от басейна. Има хора, които все още търсят изворите с надежда за изцеление, за чудо. Хора с патерици, старите и немощните, родители, които носят болните си деца на ръце. Уил отпраща всички. Дори окачи табели, на които пише: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ! ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“
„Спароу крест“ е толкова по-голяма от къщата, която оставихме в Лейнсбъро — вече започвам да си мисля, че никога няма да успеем да я запълним. Обзавеждането в стаите е оскъдно. Мебелите ни изглеждат не на място — масата например е прекалено малка за трапезарията; канапето и креслата изобщо не стоят добре в дневната.
— Ще купим нови мебели — казва Уил, прегръща ме и ме целува по челото. — Ще измерим всичко. Може да ни доставят обзавеждане с влака от Бостън. — Отпускам се и усещам как се разтапям в прегръдката му. — Скъпа, обещавам, че ще намеря перфектните мебели за тази стая, дори и да е последното нещо, което ще направя на този свят.
Приличам на малко момиченце, което си играе на къща. Движа се от стая в стая като сянка. Винаги ми е студено, без значение колко силен огън сме запалили.
Обличам пуловер след пуловер и палто след палто, докато едва не се губя в тях. Заключвам се в банята и се бода с карфицата.
Аз съм госпожа Мокро и съм у дома. У дома. У дома.
Често се сещам за първата ни нощ с Уил в хотела. Как стоях на балкона, замаяна от странно познато усещане. Как се обърнах към Уил и му казах: Сякаш точно тук е трябвало да бъдем. Като да се прибереш у дома, след като те е нямало дълго време.
Дали някаква част от мен е била наясно, че един ден ще се установим тук и, за добро или за лошо, ще станем пазители на изворите?
Маги обожава „Спароу крест“ и по цял ден трополи от стая в стая, седи до слънчевите прозорци и си играе, не спира да бърбори. Изглежда по-здрава и енергична от всякога.
Любимото ѝ занимание е да седи до басейна. Дълго разговаря с него, сипейки поредици от думи, които едва разбирам.
Обядваме навън, край басейна. Вече е прекалено студено за плуване, но за сметка на това сядаме на ръба и топваме крака в тъмната вода. През цялото време придържам Маги, за да не се плъзне в басейна.
— Трябва да сме много внимателни, когато Маги е около водата — отбелязва Уил. — Ще държим кухненската врата заключена, за да не може да излиза сама. Не бива никога, никога да я изпускаме от поглед, когато е при басейна.
Сякаш не осъзнавах потенциалната опасност.
— Хайде, скъпа — взима ръката ми в своята Уил, — да си лягаме. Беше дълъг ден. Мебелната главоблъсканица може да почака до утре.
— Ти се качвай — отвръщам. — Ще дойда след малко.
Изчаквам го да изкачи стълбите, след което влизам в кухнята и се измъквам през кухненската врата.
Вдишвам нощния въздух и металическата миризма на басейна.
Животът тук няма нищо общо с този в града. Нощите са тъмни и тихи; по-тъмно и тихо нещо не съм виждала през живота си. Но пък звездите… Звездите са толкова по-красиви. Отпускам глава назад и гледам небето. Толкова много звезди! Изглеждат по-близо и по-ярки, отколкото в града. Имам чувството, че ако се пресегна, ще ги докосна. В продължение на няколко минути — макар че вратът започва да ме боли — се взирам в тях и си измислям имена на съзвездия: яйце, момиче, замък. Свеждам поглед и виждам как басейнът отразява светлината като черно огледало. Сякаш водата има собствена звездна галактика. Не отмествам поглед, докато не ми се завива свят, след което се прибирам вътре, залоствам всички врати и изключвам лампите.