Аз съм госпожа Монро и заключвам къщата за през нощта.
Бавно изкачвам стълбите и изминавам разстоянието до стаята на Маги, където тя спи спокойно, след което отивам при Уил в нашата спалня.
— Донесох ти чашка бренди за по-дълбок сън — казва той.
Благодаря му и послушно поглъщам напитката, докато се подготвям за лягане.
— Вече е прекалено хладно за нощните ти бродения — отбелязва.
Напоследък не спя спокойно. Въртя се в леглото и сънувам всякакви странни неща. Понякога Уил се буди и заварва моята половина от леглото празна. Тогава слиза долу и ме намира да пия чай в кухнята или да се разхождам около басейна и в розовата градина.
Изсумтявам уклончиво. Не се съгласявам, но и не отричам. Само потвърждавам, че съм го чула.
Тази нощ, въпреки успокояващото влияние на брендито, лежа и слушам как вятърът се блъска в стените на къщата. Уил заспа веднага щом главата му докосна възглавницата. Ето го и него: шумът от отварящата се входна врата.
Измъквам се тихо от леглото, за да не събудя Уил. Отивам до стаята на Маги — тя спи спокойно в кошарката си.
Може би вратата се е отворила от вятъра. Така би казал Уил. Или който и да е човек със здрав разум.
Но аз знам, че не е така.
Трийсет и първа глава
22 юни 2019 г.
Нечия ръка потърка нежно рамото ми.
Трябва да спреш да мислиш за това кое е истинско и кое не, Джакс.
Страхувах се да отворя очи. Страхувах се да не изчезне. Сигурно пак сънувах.
Отворих очи и видях баща ми, който се беше надвесил над мен.
— Здрасти, сънливке. Днес ще ставаш ли изобщо? Примигнах.
— Колко е часът?
— Почти два следобед.
Прасчо се беше свил на кълбо в долната част на леглото.
Надигнах се и се пресегнах за телефона на нощната ми масичка. Прав беше, макар да ми беше трудно да го повярвам. Никога не се успивах.
— Леля ти ме изпрати да проверя да не си избягала през прозореца. Проспа закуската — усмихна се баща ми. — Донесох ти кафе.
— Благодаря — взех чашата и отпих. Със сметана и четири захарчета, точно както го харесваше Лекси. Аз го предпочитах чисто. Въпреки това преглътнах напитката с благодарност.
Баща ми приседна на крайчеца на леглото ми.
— Виж, съжалявам за снощи. Не биваше да предавам доверието ти, като не ти вярвам.
— Не се притеснявай, знам колко налудничаво звучи.
— Не по-налудничаво от това да готвиш за мъртвата си дъщеря. Може би Даян е права. Престоят тук не се отразява добре на никой от нас. Къщата… и басейнът. Побъркват те. Радвам се, че утре и двамата заминаваме.
Кимнах и отпих от прекалено подсладеното кафе.
— Долу има разни неща за сандвичи. Ако искаш, мога да ти приготвя и яйца.
— Сандвич звучи супер. Слизам след няколко минутки.
Отидох в кухнята и обядвах. Даян беше извадила „Скрабъл“ и го беше разположила на масата.
— Хрумна ми, че може да поиграем на някоя игра.
— Звучи чудесно — усмихнах се.
Цял следобед играхме на „Скрабъл“ и пихме чай. Леля ми бдеше над мен като орлица. Сякаш бях под домашен арест.
— Какво ви се хапва за вечеря? — попита Даян, след като отвори хладилника. — Имаме телешка кайма, зеленчуци, продукти за салата.
— Без Значение — отвърнах с поредната ослепителна усмивка. — Нямам претенции. — Изправих се и се протегнах. — Време е да започна да си събирам багажа. И може би да си взема един душ.
— Звучи добре — отвърна Даян. — През това време с баща ти ще измислим какво да направим за вечеря.
Тед скочи от стола и започна да рови из шкафовете.
— Какво ще кажете за спагети? Правя страхотен сос „Болонезе“.
Качих се горе и отново огледах кашоните с вещите на сестра ми. Не ми даваха мира. Не можех да си тръгна от „Спароу крест“, без да съм научила истината.
Взех чантата и телефона от нощното си шкафче. Батерията му беше паднала, но нямах време да го зареждам.
Влязох в банята и пуснах силна струя на душа, след което се измъкнах навън, като оставих водата да тече зад затворената врата. Прасчо ближеше гърдите си в коридора и ми хвърли поглед, който сякаш казваше: „Какво пак си наумила?“. Заслизах на пръсти по стълбите, като умело избягвах тези, които скърцаха. Чувах как Даян и баща ми си говорят в кухнята и как баща ми я пита къде може да се намери ренде.
— Някои хора режат моркова, целината и лука на ситно. Но ключът към финия сос е да ги настържеш.
Промъкнах се покрай тях и грабнах ключовете за колата на Лекси от кукичката в преддверието. Постарах се да отворя вратата възможно най-безшумно, след което се затичах към колата, запалих двигателя и потеглих, без да проверявам в огледалото за обратно виждане дали са ме чули.