Татко ме запозна с Уил. Двамата се бяха срещнали на медицински симпозиум в Бостън. Не след дълго Уил започна редовно да ни посещава у дома; разискваше медицински въпроси с татко и играеше карти с мен. Понякога с часове играехме на купи, докато пиехме кафе и похапвахме торта с подправки или сладки с меласа в малкия ни салон. Всяка седмица му приготвях различна почерпка. Имаше собствена медицинска практика в Лейнсбъро. Никога не се беше женил. Бил прекалено зает, казваше.
Бащата на Уил бе починал и му беше оставил голяма сума пари, изкарани от железопътни линии, така че Уил имаше прекрасна къща, нова кола и шити по поръчка дрехи. Баща ми насърчаваше другаруването ни и много се развълнува, когато се сгодихме. Представях си скромна сватба, но татко и Уил не пожелаха и да чуят. Вместо това ангажираха сестрите ми да им помогнат с приготовленията на огромно, помпозно събитие. Татко ме отведе до олтара и заяви, че това е един от най-важните моменти в живота му. Единственото му съжаление бе, че мама не е доживяла да сподели радостта ни. За жалост, не след дълго и той си отиде в съня си от сърце. Глупаво е, но се обвинявах за смъртта му — не спирах да мисля дали развоят на събитията нямаше да е различен, ако си бях останала у дома. Белегът от вътрешната страна на бедрото ми от нощта, в която татко почина, така и не се заличи; обикновено съм по-внимателна — но онази нощ прокарах острието твърде дълбоко. Използвах един от бръсначите на татко, които открих в шкафчето с лекарствата му. Все още е у мен, скрих го в метална кутийка на дъното на кошницата с шивашките ми материали.
Собственото ми сърце се удря бясно в малкото яйчице, скрито в дантелата на сутиена ми, докато втъквам иглата обратно в колана на роклята си и се насочвам към масичката пред методистката църква. Завивката, направена от няколко от дамите — включително и мен, — се разиграваше на томбола. Дамите от спомагателния комитет бяхме организирали ново набиране на средства, чиято цел бе да помогнем на нуждаещите се в общността. Не мога да отместя поглед от завивката, съставена от девет кръпки: наситените летни цветове сякаш са прекалено ярки, прекалено радостни.
— Как върви продажбата на билети? — питам секретарката ни Катрин Дилейни.
— Отлично — отвръща тя.
Въпреки че вече съм купила дузина, заявявам още толкова, като хвърлям бърз поглед на дланта си, преди да бръкна в лачената си чантичка за пари. Няма кръв, само три малки червени точици. Три е магично число. Рут Едсел и дъщеря ѝ Хана, която вече трябва да е на около шестнайсет, се приближават. Момичето толкова прилича на майка си. Рут е шивачка и детето ѝ е изучило занаята от нея. И двете членуват в дамския клуб по шиене, който посещавам всеки понеделник; опитвам се да разнообразявам новия си живот в Лейнсбъро. Винаги има кампании за набавяне на храни или средства, в които мога да взема участие; или да се включа в търсенето на лектор за месечните ни беседи — миналия месец поканихме специалист в отглеждането на рози.
— Радвам се да ви видя, госпожо Монро — казва Хана. Толкова любезно дете. С румени бузки и негаснеща усмивка. С майка ѝ така си приличат и са толкова близки. Походката им е една и съща, държат ръцете си по еднакъв начин, дори усмивките им са подобни.
— Дами, направо сте надминали себе си с тази завивка — отбелязва Рут. — Великолепна е!
Обръщам се, виждам, че състезанието по надбягване е започнало и Уил насърчава децата, като им ръкопляска. След края ги награждава с по един бонбон и ги потупва нежно по главите за добре свършената работа, след което се приближава към мен, сякаш аз съм възможно най-голямата награда от всички. Хваща ръката ми, целува всяко кокалче и сетне ме отвежда към мястото, където сме разпънали одеялото си за пикник.
Настаняваме се и отваряме кошницата, изваждаме чиниите и чашите, както и храната, която съм приготвила: малки сандвичи, салата от кисело цвекло (любимата на Уил), буркани със студена лимонада, шифонен пай с лимон. Той се привежда и ме целува.
— Надминала си себе си, скъпа — казва. Лицето му е покрито с капчици пот, а ризата му е на зелени петна от тревата. Прокарва пръсти през мръсната си коса, за да я вкара в някакъв ред. Виждам как погледът му пробягва обратно към децата и в стомаха ми натежава студена буца.
Дискутирали сме въпроса, разбира се. За наше дете. Седяли сме досред нощите и сме обсъждали имена, заигравали сме се с по-налудничави предложения.
— Мисля, че трябва да я кръстим Брунхилда — предложи Уил.
— И Барнабъс Рекс, ако е момче — отвърнах.
— Абсолютно порядъчно име — отбеляза Уил. — Един мой чичо се казваше Барнабъс.