После Шърли отгърна в началото на албума и го задържа отворен, за да погледна снимката. Беше същата, която вече ми беше показала — от откриването на курортен хотел „Бранденбург спрингс“. Отпред стояха няколко души — служителите в хотела.
— Вече съм я виждала — отвърнах с неприкрито раздразнение. Това малко пътуване из миналото не ни отвеждаше никъде.
— Да, но не виждаш какво има на нея. — Сега тя сякаш бе загубила търпението си към мен. — Ето ме мен като бебе.
Вгледах се. В центъра отпред без съмнение бяха семейство Хардинг. Господин Хардинг беше с черна вратовръзка и сако, а тъмната му коса бе зализана назад. Имаше малък, добре поддържан мустак и се усмихваше за снимката. До него съпругата му държеше детето им, малката Шърли. Дъхът ми секна, а кръвта ми изстина дотолкова, че сърцето ми едва я изпомпваше през вените.
— И жената, която те държи, е майка ти? Елайза Хардинг?
— Да, скъпа — погледна ме право в очите. — Елайза Флеминг Хардинг.
Разпознах лицето, очите, малкия белег под окото. Нямаше съмнение.
— Това е жената, която Лекси е рисувала. Същата, която е влизала в „Спароу крест“ и е плувала в басейна. Как е възможно?
— Не се ли досети?
Тръснах недоверчиво глава. Трябваше да има и по-рационално обяснение. Жената, която Лекси беше рисувала, може да е далечна роднина на жената от снимката — тайна сестра или братовчедка на Райън. Или пък Шърли е показала снимката на Лекси и сестра ми си е въобразила съществуването ѝ в настоящето? Това беше най-логичното обяснение — показала ѝ е снимката и ѝ е внушила идеята, че Елайза все още е във водата. После са намерили тъмнокоса жена, която да се плацика из басейна, придавайки истинност на легендата и на налудничавите приказки на Шърли и Райън за проклятието.
Болката зад окото ми се усили, проправи си път до челюстта, зъбите и сетне — пломбите.
— Майка ми умря в изворите. Удави се. Всеки, който загуби живота си там, става част от тях. Майка ми, леля ти Рита, сестра ти — вече всички са част от водата.
— Глупости. Аз не съм Лекси. Няма как да ме убедиш да повярвам на нещо подобно, нещо… невъзможно.
Плющенето на кръвта ми прозвуча в ушите ми, след като сърцето забърза ритъма си.
— Водата дава и отнема — каза безстрастно Шърли. — Изворите спасиха баба ти. Поддържаха я жива. Знаеше ли че по рождение имаше увреждане на сърцето? Трябвало е да си отиде още преди първия си рожден ден. Но изворите са я дарили с живот и семейство. Нямаше да си тук днес, ако не беше водата. Само че в един момент ѝ омръзна и избра да прекъсне живота си и връзката си с басейна завинаги.
Тръснах глава. Помислих си за баба ми, която си бе отишла сама в хотелската си стая в Аризона. За картичката от нея, която получих три дни след като бях научила за смъртта ѝ. Пейзаж от Седона с едно-единствено изречение на гърба: Тук е по-красиво, отколкото си го представях.
— Тя може би най-добре от всички разбираше, че водата те дарява с чудо, но и отнема нещо в замяна. И всеки път, когато прибере някого при себе си, става по-силна. Разбираш ли?
Замълчах. Плющенето започваше да прилича на плисък на вода, на вълни, които се готвят да ме потопят. В устата си имах металически вкус.
— Хората, които умират в басейна, могат да се върнат — каза Шърли. — Когато се стъмни, те могат да излязат от водата, да говорят с теб, да се разхождат, да те докосват. Да оставят стъпки. Имат физическа форма. Нееднократно съм посещавала майка ми. Казваше, че ако искам, мога да сляза в дълбините и да остана с нея завинаги. Но имаше прекалено много неща, които ме задържаха тук.
— Моля те — отстъпих назад със затворени очи. Искаше ми се да запуша ушите си с длани. — Стига толкова.
Слушайки я, осъзнах, че това бяха не просто истории, които Шърли беше измислила, за да плаши Лекси и мен. Бях убедена, че тя вярва във всяка една дума. Въпросът беше: докъде бе стигнала, за да убеди и Лекси да повярва в тях?
— Сестра ти също е там. Виждала си я, нали?
Поклатих глава и болката се усили.
— Внимавай с нея, Джаки. Тя все още е Лекси, но вече играе в друг отбор.
— Достатъчно! — отворих очи и се вторачих в нея. — Наистина ли очакваш да повярвам, че басейнът е пълен с мъртви хора?
— Лекси го вярваше.
— И виж докъде я доведе това.
— Лекси отправи едно последно желание към басейна. Това, за което копнееше най-много. Каза ли ти? Знаеш ли какво си пожела?
Обърнах се и си тръгнах. Въздухът сякаш беше тежък и гъст. Стомахът ми се преобърна от различните миризми — на варени зеленчуци от трапезарията, на белина, на препарат за под, на вкиснато от възрастните хора.