— Приключих с тези истории — казах през рамо.
Побързах да се отдалеча, като едва не съборих една нещастна старица с проходилка. Щом излязох на паркинга, си поех дълбоко въздух и се опитах да потисна позива за повръщане. Влязох в мустанга, заключих вратите, вкарах ключа в стартера и подкарах на заден ход. Ръцете ми стискаха волана, докато си проправях път през паркинга със затворено и сълзящо ляво око. Дишай, казах си. Тя просто се опитва да те сплаши. Както е сторила с Лекси.
Сигурна ли си? С крайчеца на окото си видях как сестра ми се е настанила на пасажерското място.
Когато се обърнах, нея вече я нямаше.
Трийсет и втора глава
12 юни 1936 г.
„Спароу крест“ Бранденбург, Върмонт
Миналата седмица допуснах ужасна грешка.
Двете с Маги се качихме на влака и изминахме целия път до Бостън, където най-малката ми сестра, Констанс, и съпругът ѝ наскоро се бяха преместили. От известно време Констанс недоволстваше, че никога не ѝ ходим на гости и така няма възможността да вижда Маги по-често. „Та братовчедките ѝ почти не я познават!“, все повтаряше.
Маги толкова се вълнуваше за пътуването! Искаше да види града. Да отиде в градската градина и да се вози на лодки лебеди заедно с братовчедките си. Да вечеря в ресторант. Планът ни беше да останем за три дни. Дотогава Маги не беше напускала Бранденбург. Всъщност почти не излизаше от „Спароу крест“. Уил предпочита да я обучава у дома, вместо да я пусне на училище. Едностайното училище тук е добро и първоначално опитахме да я пратим в него, но когато се отделеше от дома за по-дълго, изглеждаше толкова изтощена и бледа. Справя се чудесно с всички предмети, които Уил ѝ преподава, а естествените науки са ѝ любими. Свири много добре на пиано — взема уроци от учителката по музика госпожа Тъфтс, която идва вкъщи всеки вторник. Госпожа Тъфтс твърди, че Маги е най-даровитата ѝ ученичка и трябва да премине към изучаване на материята в музикално училище.
По странно стечение на обстоятелствата Маги стана близка приятелка с Шърли Хардинг, дъщерята на Бенсън и Елайза. Шърли живее с баба си и дядо си от другата страна на Божия хълм. Тя е с годинка по-голяма от Маги и е абсолютно копие на майка си. Понякога ме смущава да я гледам как си играе в розовата градина, която майка ѝ засади, или да плува в басейна. А и моята Маги с тъмните ѝ коса и очи толкова прилича на нея. Двете биха могли да бъдат сестри.
Напълних две бутилки изворна вода за пътуването ни до Бостън. По пътя Маги беше много развълнувана — никога преди не се беше качвала на влак. Не спираше да говори за нещата, които ще направим и видим. На обяд отидохме до вагон-ресторанта и хапнахме сандвичи с чай. „Майко, не е ли забавно как се движим толкова бързо, а обядваме точно както бихме го направили в трапезарията у дома?“
Веднага щом пристигнахме, се настанихме в къщата на сестра ми и Маги изтича при братовчедките си, за да разопакова багажа си в тяхната стая. С Констанс останахме в кухнята и слушахме дружния смях на момичетата на по чаша чай. След по-малко от десет минути момичетата дотичаха в кухнята.
— Нещо не е наред с Маги.
С Констанс забързахме към стаята. Дишането на Маги беше станало плитко и накъсано. Връхчетата на пръстите ѝ бяха посинели.
— Какво ѝ има? — попита ме Констанс с тревожно лице. — Астма? Да я заведем ли в болницата?
— Не — отвърнах и изтичах да взема бутилките с вода, които бях прибрала в куфара си. Накарах Маги да отпие.
— Какво ѝ даваш? — попита ме смръщена сестра ми.
Маги изпи половин буркан, но дишането ѝ не се подобри. Лицето ѝ пребледняваше все повече.
— Трябва да я заведа у дома. Веднага.
Хванахме следващия влак за Върмонт. През целия път Маги лежеше в скута ми и се бореше за въздух, трепереща и уплашена, толкова уплашена. Галих косата ѝ, пях ѝ, извинявах се отново и отново.
— Не биваше да напускаме „Спароу крест“ — казах ѝ. — Не трябваше да отиваме толкова далеч. — През цялото време ѝ давах да отпива от водата.
Пристигнахме в Бранденбург късно същата вечер. Уил ни посрещна на гарата, заведохме Маги у дома и я потопихме директно във водата. „Така е по-добре, нали, миличка?“, казах, докато плувах трепереща до нея. Момичето ми е като рибка, толкова умела плувкиня. А и студът явно не ѝ пречи. Дишането ѝ веднага се нормализира. Пръстите на ръцете и краката ѝ възвърнаха цвета си. Тя ме опръска с вода и се засмя.