— На кого са му притрябвали лодки лебеди, като си имаме това — казах ѝ. — Водата в градската градина на Бостън е толкова мръсна, не е като в нашия басейн. Ние сме късметлии, нали?
Днес Маги ни попита дали може да отиде с Шърли и семейството ѝ до Уайт Ривър Джънкшън с влак на гости при роднини.
— Само за ден — обясни. — Ще се приберем до вечерта. Моля те? Толкова е забавно във влака! Лелята и Чичото на Шърли имат ферма, където са се родили прасенца и жребче!
— Не мисля, че е възможно, врабче — погалих я по косата. — Излизането от вкъщи не е добра идея.
Тя се смръщи.
— Нали не искаш да се разболяваш?
— Не, мамо — лицето ѝ придоби сериозен вид и тя се сгуши в мен.
— Хайде утре да си устроим специален пикник в розовата градина, само за нас двете.
Тя замълча за секунда.
— Може ли да извадим чайника и хубавите порцеланови чаши? — попита накрая.
— Разбира се, любов моя. — Придърпах я в прегръдката си и я залюлях, както правех, когато беше малка.
— Може да си облечем красиви рокли. И да направим ягодови тартове.
— Това звучи като много добър план. Всичко, от което имаме нужда, е точно тук, нали врабче? Защо ни е притрябвало да излизаме от къщата?
Трийсет и трета глава
22 юни 2019 г.
— Татко? — извиках, докато отключвах вратата на „Спароу крест“. — Даян?
Тишина.
— Тук ли сте?
Колата на Даян не беше на алеята, а къщата беше празна. От кухнята ухаеше прекрасно — на котлона имаше тенджера с все още горещ сос. Мивката беше пълна с мръсни съдове: ножове, ренде, дъска за рязане. По плота бяха пръснати обелки от зеленчуци.
Главоболието се завръщаше с пълна сила. Отворих хладилника, намерих бутилка бира, отворих я и изпих едно от хапчетата на Даян. Продължих да отпивам, докато обикалях от стая в стая. Нямах представа какво би следвало да направя. Вратата на банята на горния етаж беше отворена, а душът беше спрян. Помотах се из стаята си и поздравих Лекси от картината.
Здрасти и на теб, Джакс.
Извадих изключения телефон от чантата си и го сложих да се зарежда. После извадих куфара си и започнах да си подреждам багажа.
Когато приключих, главата ми пулсираше, а Даян и Тед все още не се бяха прибрали. Къде бяха отишли?
Можех да им звънна или да им пиша, но знаех, че ще са ми ядосани, задето се бях измъкнала от вкъщи. Реших да отложа сблъсъка колкото е възможно. Огледах кашоните и се зачудих дали да не опитам да взема записките на сестра ми с мен у дома. Отворих ги и започнах да ровичкам в опит да ги подредя. Още снимки, още страници от дневника. Извадих последната и зачетох.
14 юни
След седмици проучвания има толкова неща, които не знам и които не разбирам.
Може би така и трябва. Може би никой не бива да ги разбира.
Но съм сигурна в едно: силите на басейна. Басейнът дарява с чудеса.
Изпълнява желания, точно както казваше баба. Просто трябва да си готов да платиш цената.
Снощи отидох и си пожелах нещо. Това, за което мечтая най-силно.
Пожелах си да си върна Джакс.
Да дойде пак в „Спароу крест“.
Х гърлс сега и завинаги.
В стаята притъмня и видях малки светлинки да блещукат в ъгълчетата на очите ми. Притесних се, че може да припадна. Затворих очи и се вкопчих в страницата от дневника на сестра ми, в думите ѝ, в желанието ѝ.
— Сбъднало се е — прошепнах. Вкусът в устата ми все още напомняше този на басейна — неприятен и металически.
Колко жестоки можеха да бъдат желанията.
Отпуснах се на леглото и притворих насълзените си очи, без да пускам страницата от дневника на сестра ми.
Пожелах си да си върна Джакс.
Отворих очи. Навън се беше смрачило. Пресегнах се към телефона, за да видя колко е часът, но се оказа, че той все още е изключен.
Вече дори не се зареждаше.
Стационарният телефон звънеше. Изправих се в леглото, зачудих се дали баща ми и леля ми са се прибрали и изчаках да видя дали някой от тях няма да вдигне. В един момент телефонът спря да звъни.
— Тед? — извиках. — Даян?
От другата страна на стената някой почука.
Почуках в отговор.
После осъзнах, че шумът не се чува в някой мой откачен сън, изстрелях се от леглото и изтичах в съседната стая — старата спалня на Лекси, където сега бе отседнал баща ми. Стаята, разбира се, беше празна. Е, не съвсем празна. Прасчо се беше сгушил на кълбо в средата на леглото и мъркаше.
— Ти ли почука, Прасчо?