Безумен въпрос. Той се вторачи в мен с умния си поглед и очи, проблясващи на изчезващата светлина.
Седнах на леглото и почесах котарака между ушите. Отново се чу почукване, този път от моята стая. Долепих ухо до стената. И през нея чух гласа на Лекси — приглушен, но достатъчно ясен.
— Готова или не, идвам.
Върнах се в спалнята си. Можех да се закълна, че усещам присъствието ѝ. Образът ѝ се взираше в мен от картината и сякаш ми се подиграваше: Хвани ме, ако можеш.
Излязох в коридора и се заслушах за още почуквания, стъпки, каквото и да е.
Долу се случваше нещо.
Имаше някого на входната врата. Чух как някой върти бравата. Цялата къща беше потънала в мълчание, сякаш затаила дъх в очакване заедно с мен. Изведнъж вратата се отвори и чух стъпки в преддверието.
— Лекс? — извиках от стълбите.
— Ехо? — отвърна леля Даян. — Тук ли си, Джаки?
Все още бях замаяна, но издишах с облекчение.
— Горе съм — тръгнах по коридора към стълбите. — Къде бяхте?
— Търсихме те навсякъде! Толкова се притеснихме. Измъкна се, без да кажеш каквото и да е!
— Обиколихме целия град — допълни баща ми. — Не си вдигаше телефона. Дори огледахме канавките за потрошена жълта кола. Чухме, че си ходила при Шърли?
Кимнах.
— Видях се с Шърли, след което веднага се прибрах. Батерията на телефона ми беше паднала. Съжалявам, че съм ви притеснила.
Даян ме изгледа.
— Е, вече всички сме тук. Не знам за вас, но аз умирам от глад. Хайде да видим какво е станало с пастата — каза и тръгна директно към кухнята.
— Добра идея — промърмори баща ми и последва Даян. Присъединих се към тях със замъглен поглед и болки в главата. От кодеина всичко ми беше леко размазано и неясно. Баща ми извади голяма тенджера от шкафа и я занесе на мивката, за да я напълни с вода. Даян щракна ключа на лампата. Нищо не се случи. Опита отново и отново, вече раздразнена. Щрак, щрак, щрак.
— Мислех, че си сменила всички крушки — каза с осъдителен тон.
— Така е — отвърнах и проверих фасунгата над мивката.
От крушките нямаше и следа.
Качих се на един стол и проверих фасунгите на тавана. И там нямаше крушки. Неприятното усещане тръгна от главата, проправи си път по гръбнака и се настани в стомаха ми.
— Няма ги — отбелязах. — Някой е свалил всички крушки.
— Майната ѝ на трезвеността — каза Даян. — Ще приготвя нещо за пиене.
Отвори барчето и извади шейкър, текила и трипъл сек.
— Е, щом ги няма, трябва да сложим нови. — Говореше ми сякаш бях малко дете.
Баща ми сложи тиган на котлона, завъртя копчето и газта лумна със съскане и силен пламък.
Отидох до килера, където бях оставила три кутии с резервни крушки. Нямаше ги. Пръстите ми обходиха целите рафтове, чак до дъното, но не откриха крушки.
— Джаки, маргарита? — попита ме Даян.
Поклатих глава и започнах да изпразвам рафтовете.
— Не, благодаря.
— Хайде, Джакс — включи се баща ми, докато вадеше кутия спагети от шкафа. — Да пийнем по едно заедно.
— Три маргарити са на път — каза Даян. — Само да можех да видя какво точно правя. Намери ли крушките, Джаки?
— Не — отвърнах с най-спокойния глас, на който бях способна в момента. — Няма ги.
Баща ми си тананикаше мелодия, която звучеше познато, но не можех да се сетя коя е. Излязох в преддверието и пробвах да включа лампите там, но отново нищо не се случи. Така беше и в дневната. На горния етаж също липсваха всички крушки. Слънцето залязваше и в къщата ставаше все по-тъмно.
Когато се стъмни, те могат да излязат от водата.
Слязох обратно в кухнята. Леля ми палеше свещи и ги оставяше на масата. Беше сипала три маргарити. Баща ми седеше на един стол, свел поглед към своята. Изглеждаше развълнуван. На тръни. Все още си тананикаше и барабанеше нервно с пръсти по масата, докато стрелкаше поглед наоколо. Какво му ставаше?
— В къщата няма нито една крушка — обявих. — Явно някой е влязъл и ги е свалил.
— Кой би откраднал крушки? — попита Даян.
— Не знам — отвърнах. Съществото в басейна. Ето кой. Сърцето ми препускаше. Историите на Шърли започваха да ме застигат.
— Е, със сигурност знам, че не съм ги свалила аз — каза леля ми. — Тед, ти ли свали крушките?
— Не бях аз — отвърна той.
Даян се извърна към мен.
— Ти беше сама в къщата.
— Мислиш, че съм свалила крушките? — гласът ми прозвуча по-гневно, отколкото ми се искаше. Леля ми се взря в мен, след което поклати глава. — Нямам представа кой е свалил проклетите крушки.
Даян седна на един от столовете около масата и отпи от питието си.