— Това, което знам, е, че всички сме тук, все още сме с разсъдъка си и вечерята ухае прекрасно. Хайде, Джаки. Днес е последната ни вечер заедно. Цяло чудо е, че не сме заключени в някоя лудница. — Тя отново отпи от коктейлната чаша и тръсна глава. — Тази шибана къща.
— Спомняш ли си — започна баща ми, — когато с майка ви идвахме да ви вземем в края на лятото и правехме една последна разходка до магазина? Само четиримата?
— Разбира се — кимнах.
— Лекс винаги търчеше пред нас, нямаше търпение да стигне. Повечето пъти имах чувството, че я гоним. Едва ѝ насмогвахме. Можехме единствено да се надяваме да не я изпуснем от поглед.
Той отново започна да си тананика и да барабани с пръсти по масата. Гледаше през прозореца над мивката, после към вратата, която все още беше заключена с резета.
Даян привърши с питието си и изсипа остатъка от шейкъра в чашата си.
— Тя сякаш потъваше в собствен свят, а ние все бяхме на две стъпки зад нея в опит да я настигнем. Само че така и не успяхме, нали? — каза баща ми. — Никой от нас не успя.
Заплаках и когато отново погледнах към баща ми, забелязах, че и той плаче. Очите му бяха някак потъмнели — ирисите бяха почти толкова тъмни, колкото и зениците. Блещукаха на светлината на свещите като два черни вира. Тананикането започна отново, само че този път разпознах песента: „I Hear You Knocking“.
Телефонът иззвъня непосилно високо. Даян ме погледна с очакване.
— Ще вдигнеш ли?
Краката ми бяха омекнали и едва се добрах до черния телефон.
— Ало?
— Съжалявам — каза тънко гласче. Приличаше на моя, само че принадлежеше на много по-млад човек, сякаш детското ми аз се обаждаше в настоящето. Десетгодишното ми аз, което тъкмо си е пожелало Лекси да не е толкова специална.
Може би желанието ми все пак се беше сбъднало. Може би онази нощ бях дала начало на всичко: болестта на Лекси, отчуждението ни, дори смъртта ѝ.
— Не биваше да правя това, което направих — каза тънкото гласче в слушалката.
— Няма нищо — отвърнах. — Всичко ще бъде наред.
Само че не беше. Исках да кажа на младото си аз да продължава да обича сестра си и да не позволява на дребнавите неща да прецакат връзката помежду им.
Сподавих риданието, но усетих как сълзите пълнят очите ми и се стичат по страните ми.
— Кой е? — вторачи се в мен Даян. — Какво е станало?
Отворих уста да ѝ отговоря, но какво можех да кажа? Че съм аз?
— Но аз убих рибките — каза гласът от другата страна на линията.
Рибките.
Деклан! Говорех си с Деклан.
— Деклан, толкова се радвам, че се обади. Как намери този номер?
— Оставила си го на телефонния секретар. Опитах се да ти се обадя няколко пъти.
Обажданията бяха от Деклан. Разбира се. Със сигурност не бяха от пътуващия във времето дух на младото ми аз.
— Исках да ти разкажа за рибките. Опитах се да обясня на другата жена, Карън, но тя не ме разбира.
— Добре. Разкажи ми за рибките.
Усетих как гласът ми се промени. Доби професионалния си тон. Тук аз държах нещата под контрол.
— Те не бяха тези, за които се представяха. Не спираха да ми говорят. Казваха ми разни неща. Показваха ми.
— Какви неща?
Чувах го как диша, въпреки че връзката припукваше. Но имаше още нещо: звукът от дращене по хартия, от яростно драскане.
— Неща, които не исках да виждам.
Затворих очи и си представих каква отвратителна сцена рисуваше този път, може би още кошмарни риби? Как се давя, как ме завличат към дъното?
— Джаки, кой е на телефона? — приближи се Даян.
Точно тогава с абсолютна сигурност видях лицето на Лекси на прозореца.
Лекси ни наблюдаваше и се усмихваше.
— Аз…
Даян грабна слушалката и я долепи до ухото си.
— Кой е? — попита, след което поклати глава. — Няма никого, Джаки. Дава свободно.
Само от погледа ѝ разбирах, че ме смята за луда.
Може би наистина бях.
Хвърлих поглед към прозореца. Там нямаше никого.
Може би бях видяла собственото си отражение.
Направих крачка назад. Сърцето ми щеше да изскочи. Всяка частица от тялото ми крещеше да бягам. Да се разкарам оттук.
— Джакс, къде отиваш? — изправи се баща ми.
— До „Куик стоп“. Ще взема още крушки. Толкова е тъмно…
— Със свещите е приятно и уютно — хвана ме за китката. Пръстите му бяха студени, влажни и здраво сключени около ръката ми. — Остани с нас.
Очите му издаваха отчаяние. Не си тръгвай. Моля те. Не сега.
— Добре — настаних се обратно на стола. Баща ми пусна китката ми, но остана прав. — За Лекси — вдигна чаша. — Дано някой ден всички я настигнем.