— Тед! — изкрещях отчаяно и стрелнах ръка към него, но беше прекалено късно. Преди да се плъзна обратно във водата, успях единствено да си поема дълбоко дъх.
Някой ме дърпаше към другия край на света.
Сестра ми се взираше в мен. И не беше въображаем неин образ. Нито пък пресъздадено от отрицанието отражение. Беше сестра ми.
Някак, въпреки тъмната вода, я виждах съвсем ясно. Познавах тялото на сестра ми по-добре от своето собствено. Налице беше белегът от отстранения апендикс. Мускулестото ѝ тяло на плувкиня. Дългите ѝ мигли, които изглеждаха още по-дълги, когато бяха мокри. Тя пусна крака ми и се пресегна да хване ръката. Усетих как пръстите ѝ се преплитат в моите и изведнъж отново бяхме деца, които си играят „на умрели“. Баба отново беше в къщата и гледаше любимите си предавания, а двете с Лекс се упражнявахме да задържаме дъха си.
Отвори очи. Мъртвите не се страхуват от нищо.
Зад нас, на земята, сянката на „Спароу крест“ бе осезаемо надвиснала над нас — любимото ни място в целия свят, къщата, в която щяхме да живеем заедно, когато пораснем.
Джакс и Лекс. Х гърлс. Завинаги.
Съжалявам, помислих си. Искаше ми се да го кажа на глас, но някак бях убедена, че тя така или иначе ме чува. Толкова съжалявам.
И наистина съжалявах. Съжалявах за желанието, което отправих преди толкова много години. Съжалявах, че така и не успях да ѝ помогна, да я излекувам или да я спася. Съжалявах, задето се пренесох на другия край на страната, за да избягам от нея. Съжалявах, че я изоставих, след като баба почина. Съжалявах, че онази нощ не вдигнах слушалката на телефона.
Пръстите на Лекси бяха стиснали здраво моите. Беше студена като водата, ледено момиче.
Задърпа ме надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко, в черната като нощното небе вода.
Различих няколко точици светлина — някои по-ярки, други по-приглушени. Напомниха ми за деня, в който Лекси ме изведе в открития космос с картонената си ракета. Тогава само с помощта на фенерчето си създаде собствена галактика, накара звездите да танцуват, точно както танцуваха и сега.
Само че това не бяха звезди — осъзнах го чак когато се приближих. Светлинките бяха хора.
Всеки човек излъчваше зеленикавобяло сияние, като че вътре в самите себе си имаха източници на светлина, които да държат мрака настрана.
Лекси не пускаше ръката ми, напротив — дърпаше ме все по-надолу към тях.
Не е ли прекрасно, Джакс?, попита ме, въпреки че никой не можеше да говори под вода. И все пак я чувах. Беше гласът на сестра ми. Наистина ще го направим! Ще отидем на другия край на света.
Дробовете ми се бореха за въздух. Потисках импулса да отворя уста и в отчаянието си да се нагълтам с вода. Погледът ми се размаза. Беше студено. Толкова студено.
Борех се с нея, опитвах да се отскубна, но нямаше смисъл.
Лекси държеше здраво ръката ми. И продължи да ме дърпа надолу.
Надолу, надолу, надолу.
Кои са всички тези хора?, попитах наум, докато оглеждах лицата, покрай които минавахме.
Но отговорът ми беше ясен. Дори разпознах някои от тях. Там беше малката Рита, мъртвата ни леля, чийто книги четяхме и на чийто игри играехме.
Нелсън Деуит, който е бутилирал вода от изворите. Елайза Хардинг, прабабата на Райън. Марта Уудкок, малкото момиченце, което се е удавило в хотела и е станало приятелка с Рита. Имаше и други, които не разпознавах, но явно се бяха удавили в изворите. Толкова много хора се носеха около нас като танцуващи светлинки в мрака. Още докато минавах покрай тях, ми стана ясно, че Шърли е била права, когато ми каза, че именно те са източникът на силата на водата.
Остани, сякаш ми казваха. Остани тук с нас. Направи ни по-силни.
Замислих се за баща ми, за Даян, за живота ми в Такома, за приятелите. Също за котката на Лекси, Прасчо. За Деклан и всички останали деца, на които бях помогнала и на които трябваше да продължа да помагам.
Не мога да остана. Не ми е тук мястото.
Опитах да се откопча от Лекси, да заплувам обратно към повърхността, към земята на живите, но движенията ми бяха толкова тромави, толкова слаби. А Лекси беше толкова силна.
Вече дори не ми беше студено.
Напротив, усетих как от гърдите ми се излъчва нова топлина, която се разпростира към ръцете и краката ми. Погледнах надолу и видях, че аз също бях започнала да сияя.
Не виждаш ли?, попита ме Лекси. Желанията ни се сбъднаха.