Тогава ги почувствах. Ръцете, които сграбчиха ризата на гърба ми и ме задърпаха далеч от светлините. Далеч от Лекси.
Лекси протегна показалец към мен и аз го кръстосах с моя.
Аз и ти, Джакс. Джакс и Лекс. Х гърлс, сега и завинаги.
Затворих очи и се оставих да бъда издърпана нагоре към повърхността.
Съжалявах, че си отивам.
— Хванах я! — извика баща ми, когато показахме глави от водата и той ме издърпа на сушата.
Трийсет и четвърта глава
26 юни 1979 г.
„Спароу крест“
Времето е странно нещо, минава толкова бързо и същевременно толкова бавно. Тази година ставам на деветдесет и пет. Не разбирам как се случи. Уил си отиде преди толкова много години, че животът ми с него ми се струва като далечен сън. Понякога собственият ми живот прилича на албум със снимки. Двамата с Уил стоим на терасата в хотела, а ръката му ме обгръща. Малката Маги, която се учи да шие, и първият ѝ кръстосан бод, който се получи толкова добре, че го окачихме в преддверието: „Човешко е да се греши, божествено — да се прощава“. Много преди срещата ѝ със Стивън, който я дари с три здрави момиченца, всяка от тях перфектна и красива. Колко обичам тези деца! Тичат из къщата и я оживяват с бърборенето и смеха си.
Чувам как Маги и Стивън им разказват за мен: Тя е изкуфяла. Не слушайте баба. Тя не знае какви ги говори.
Може би наистина съм изкуфяла. Може би наистина не знам кое е истинско и кое — не. Онзи ден седнах до басейна и се зачетох в стария си дневник. Хрумна ми странната идея, че никой не биваше да чете съдържанието на тези страници. Историята на басейна и изворите принадлежеше единствено на водата. Затова хвърлих тефтера в басейна. Най-голямата ми внучка, Линда, извика, гмурна се и го извади от водата. „Защо го направи? — попита ме с прогизналия дневник в ръце. — Съсипан е! — Тя прелисти страниците и видя разтеклото се мастило. — Сега не можеш дори да го прочетеш.“
Още по-добре.
По-късно, на вечеря, всички обсъждаха как съм се объркала и съм хвърлила дневника си във водата. Клатиха глави и цъкаха с езици. Не казах нищо. Нека си мислят, каквото пожелаят.
Най-малката, Рита, най-много прилича на Маги. С тъмна коса и тъмни очи. Неземна е. Промъква се по стълбите към тавана, ляга при мен в леглото и чака да ѝ разказвам истории и да сплитам косата ѝ. Най-много обича историите от детството на майка ѝ. „Наричах я «малко мое врабче», защото когато се роди, приличаше на малко птиче“, разказвах на Рита.
Друг път Рита ми разказваше истории. Миналата седмица дойде и ми каза за приятелката си Марта, която живеела на дъното на басейна.
— Казва, че е самотна — промълви Рита. — Обича да си играем заедно.
— Стой далеч от нея — отвърнах остро. — Стой далеч от басейна.
Само че никой не ме слуша.
Опитах се да я предпазя. Наистина. Извадих иглата, която крия в матрака си, и издрасках малко „Р“ на бедрото си. Кожата ми вече е толкова тънка и крехка, че прилича на паус. Буквата кървя ли, кървя.
Тази сутрин чух вой. Отчаяният вик на Маги точно преди зазоряване. Веднага разбрах какво се е случило. И неизбежността му ме разкъса отвътре. Вече не мога да сляза сама по стълбите. Така че изчаках сами да ми съобщят ужасната новина, да ми кажат това, което вече знаех.
Маги се качи няколко часа по-късно, след като сирените дойдоха и си отидоха, след като високите гласове и стъпките на непознати изчезнаха от къщата. Тъмната ѝ коса беше разрошена. Все още беше облечена в нощницата и халата си, въпреки че вече беше следобед. Очите ѝ бяха потъмнели и обезумели.
— Случи се — каза с глас, по-остър и от нож. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. — Това, за което ме предупреждаваше. Всички твърдят, че е случайно удавяне, но ние с теб знаем какво е всъщност, нали? — Цялото ѝ тяло се тресеше от ридания.
Кимнах.
— И знаеш ли кого виня, майко? Знаеш ли чия е вината всъщност?
Отворих уста, за да отвърна, че не знаем истинското му име — на това нещо, около което внимателно бяхме организирали живота си. Имаше много лица, някои от тях познати. Но каквото и да стоеше зад него, нямахме представа как да го наричаме. Може би силата му не беше една, а обединение на много. Може би водата беше душите в нея, колективно същество на споделени щения и копнежи.
— Ти — продължи Маги. — Ти си виновна.
Гледаше ме с такава ненавист, такава омраза, че усетих как сърцето ми се сви и се пръсна в гърдите ми, като че беше направено от стъкло.
— Ако не беше дошла на това място, ако ме беше оставила да умра, когато съм била още невръстно дете… — гласът ѝ заглъхна в сподавени ридания.