Обещах на врабчето си целия свят. И през всички години, които последваха, се опитах да ѝ го дам. Пресегнах се към нея, моята обична, ангелчето ми, малкото момиченце, което се бе претворило от мечта в реалност. Докоснах лицето ѝ, но тя се сгърчи и се отдръпна като опарена.
— Чудесата имат своята цена, скъпа — казах накрая.
Епилог
5 юни 2020 г.
— Съжалявам, че закъсняхме — каза Даян и остави двете бутилки вино, които носеше, на плота. — Прегледът на Тери се проточи.
Райън сотираше чесън и лук на котлона. От стария грамофон на Лекси звучеше джаз. Навсякъде из стаята грееха свещи, които хвърляха игриви сенки по стените.
Прасчо се беше свил на един от кухненските столове и ни държеше под око. Особено мен.
— Как мина? — попита Райън и се дръпна от печката за секунда, колкото да прегърне и целуне майка си по бузата.
— Чудесно — отвърна Тери. — Каза да продължавам с нещата, които правя и да не променям нищо.
— И се съгласи, че месец в Испания би ѝ се отразил чудесно — допълни Даян, след което застана зад Тери и я обгърна с ръце. — Май се разочарова, че не поканихме и него.
— Аз съм разочарован, че не сте ме поканили — подсмихна се Райън.
Даян и Тери изглеждаха толкова щастливи заедно. Много се радвах на идеята им да заминат за Испания и обожавах да ги слушам как планират почивката си и упражняваш испанския, който бяха започнали да учат. Viajo a Espana con mi amada.
— Ухае невероятно — отбеляза Даян и надникна през рамото му към тигана.
През последните няколко месеца петъчните вечери в „Спароу крест“ се бяха превърнали в традиция. Понякога, когато се чувстваше добре, дори Шърли се присъединяваше. Баща ми и Ванеса няколко пъти бяха идвали на гости от Флорида и планираха по-дълъг престой през есента. От всички налудничави неща, които можеха да сторят, бяха решили да се оженят и бяха осиновили едноок мопс, който правеше компания на еднооката им котка.
Райън свали чаши, докато Даян отваряше виното. Леля ми наля по чаша за всеки, след което се настани край масата и накара Тери да се изчерви, като ѝ прошепна нещо на ухо. Хвърлих поглед през прозореца и през собственото си отражение към басейна. Блещукаше в тъмнината, красив и тръпнещ в очакване.
Вечерята, както винаги, беше перфектна. Даян и Тери си легнаха малко след единайсет, а Райън остана до полунощ, за да почисти. После от преддверието наблюдавах как изкарва колата си от алеята.
Винаги ме пробождаше сянка на съжаление, когато видех фаровете на колата му да се отдалечават по улицата, за да го закарат към добре осветената му къща и алармата, която щеше да го събуди за работа в пекарната точно в пет.
Запътих се към стаята си в тъмното, защото познавах пътя като петте си пръста. През прозорците нахлуваше лунна светлина. Погледнах към картината на Лекси, която висеше на стената над скрина. Басейнът и Лекси. Всеки от тях отразяваше другия толкова добре. Бяха се съединили в пътя си към вечността. Излегнах се върху кувертюрата и се заслушах в диханието на къщата.
Прабаба и прадядо бяха построили този дом, за да опазят живота на малкото си момиче. Били са готови да пожертват всичко, да изминат и най-дългия път, за да задържат детето си при себе си. Сключили са пакт с изворите, за да бъде в безопасност. Целият живот на баба е протекъл около „Спароу крест“ и басейна. Да, била е като в капан, но все пак вероятно е била благодарна за всичко, което е имала. А всичко отнето е разбило сърцето ѝ до такава степен, че си е тръгнала, макар да е знаела, че това ще я убие.
Моето сърце беше прекалено разбито, за да си тръгна.
Почуках по стената. Ти и аз, Джакс, ние сме като близначки. Ин и ян. Едната не може да съществува без другата.
Тя почука в отговор. Един, два, три пъти.
Чух как вратата на спалнята ѝ се отваря и стъпките ѝ приближават по коридора.
Затворих очи. Вратата ми се отвори и тя дойде до леглото ми. Чувах дишането ѝ. Усещах минералния мирис, влагата, първичната зеленикава миризма. Ухаеше на желания. Като рождението и смъртта. Като възможността.
— Отвори очи — каза Лекси. — Мъртвите не се страхуват от нищо.
Ето къде грешеше. Страхувах се от много неща. Най-вече от моментите като този, в които тя идваше да ме прикани от земята на живите обратно в басейна. Тук бях само един натрапник. Можех да излизам от водата само нощем, когато беше тъмно. Понякога ме виждаха — Шърли винаги ме усещаше, макар да не се обръщаше към мен пред останалите. Бях убедена, че и Даян ме вижда понякога — но винаги се преструваше, че не е така.