— Лъжеш!
— Така е. За съжаление, нямам чичо на име Барнабъс.
Говорили сме на кого от двама ни ще прилича повече детето ни, в какъв цвят бихме боядисали детската му стая, с каква професия би се захванало (ще стане доктор като татко, шивач и готвач като мама или може би дори президент на Съединените щати). Лежахме будни в леглото и си представяхме човешкото същество, което щяхме да създадем заедно и което щяхме да обичаме безкрайно.
Но дете все още няма и започвам да се чудя дали нещо не е наред с мен. Не съм доверила страха си на Уил, но мисля, че той го вижда в очите ми. На трийсет и седем години съм. Скоро ще бъде твърде късно. Опитвала съм какви ли не отчаяни похвати по препоръка на сестрите ми и други добронамерени жени: горчиви тинктури, лежане с вдигнати крака часове след сношението. Както и врабчето яйце в пазвата ми, разбира се.
За този народен цяр ми разказа госпожа Тътъл, която свири на орган в църквата. Жена, която искала да забременее, трябвало да открадне мъничко яйчице от врабче гнездо, да го носи допряно до тялото си три дни и сетне да го зарови. Седмици наред следих врабчета и търсих гнездо. Колко глупава се почувствах само, когато се изкачих по дървото, откраднах яйцето, увих го внимателно в копринена кърпичка и го разнасях навсякъде, затъкнато в дрехите си! Така и не казах на Уил за него.
Утре ще го заровя в двора.
Уил довършва сандвича си и се отпуска назад върху одеялото с поглед, зареян в облаците.
— Виждам мечка — заявява. — Мисля, че се казва Оскар.
— О, да, и аз го виждам. Определено е Оскар. И явно се е запътил към ей онзи дворец.
— Дворец? На мен ми прилича на лодка.
— Може и така да е — отвръщам. — Може би Оскар е мечка пират? Оскар, кралят на мечките пирати! Ще отплава към островите на запад и ще зарови мечешкото си съкровище.
Смеем се. Уил хваща ръката ми и целува носа ми. Обзема ме чувство на замаяност и лекота. Казвам си, че любовта помежду ни е достатъчна. Че е егоистично от моя страна да желая повече.
— Имам изненада за теб, скъпа — на устните му грейва момчешка усмивка. — Чувала ли си за Бранденбургските извори?
— Не — отвръщам.
— Е, хората ходят там от години. Четири подземни извора пълнят басейн. Би трябвало минералите да имат лечебни свойства. Имам пациенти, които се кълнат, че едно топване в басейна лекува всичко: от подагра до охтика. Твърдят, че водата им действа тонизиращо. А и — допълва той и веждата му се надига по очарователно дяволит начин — за мястото се носят зловещи легенди.
Уил много добре знае колко обичам призрачните истории. Затова заговаря с нисък страховит глас:
— Говори се, че изворите са прокълнати. Дори обитавани от духове. Хора са отивали там, без да се върнат.
— Така ли? — отвръщам, макар че само при мисълта какво би било да изчезнеш завинаги по гръбнака ми плъзват тръпки.
— Пълни глупости, разбира се — успокоява ме Уил. — Истината е, че там е отворил врати най-красивият хотел във Върмонт. Предполагам, че е доста величествен.
Уил бръква в джоба на панталона си, изважда сгъната брошура, отваря я и ми я подава.
На картинката се вижда прекрасен хотел, боядисан в бяло, с два зелени хълма, издигащи се зад него. Изглежда доста голям — три етажа и половина, огромна веранда, опасваща цялото приземно ниво, и малки балкончета в предната част на сградата. Обемистият фонтан е заобиколен с разкошни градини от всички страни.
— О! Изглежда прекрасно. И със сигурност е луксозно!
Привеждам се и прочитам думите под снимката:
„Каним ви в курортен хотел «Бранденбург спрингс» — най-новата предпочитана дестинация за по-взискателните клиенти, сгушена в подножието на Грийн маунтънс, Върмонт. Докоснете се до водата и изпитайте легендарните лечебни свойства на нашите естествени извори! Неповторимият извор на младостта и жизнеността на Върмонт!
Луксозният ни хотел разполага с 35 самостоятелни стаи, снабдени с вода от прочутите Бранденбургски извори. Трапезария с готвач на световно ниво, зимна градина, тенискортове, безупречни градини. Отворено от май до ноември. Не отлагайте! Резервирайте стаята си още днес!“
— Изглежда приказно — отбелязвам замечтано.
Зад нас децата се заливат от смях, докато се гонят в кръг. Катрин обявява последни продажби на билети за томболата.
— Последен шанс, приятели! Не пропускайте тази уникална възможност!
Бандата започва да свири „Bye Bye Blackbird“. Въздухът ухае на ябълкови цветове и прясно окосена трева.
— Какво ще кажеш да отидем там следващия уикенд? — повишава глас Уил, за да го чуя на фона на музиката. — Ходи ли ти се?