— Разбира се! Какъв е поводът?
— Нужен ли ми е повод, за да заведа съпругата си на романтичен уикенд извън града?
— Не мисля — отвръщам и го целувам по бузата. Ухае на тоник за коса и крем за бръснене. — Звучи ми прекалено хубаво, за да е истина — отпускам се на одеялото, а пръстите ми погалват плата на роклята точно където врабчето яйце лежи в очакване.
Трета глава
16 юни 2019 г.
Самолетът ми отлиташе от Сиатъл в седем и трийсет.
Помолих съседката ми Луси да полива цветята и да прибира пощата. Обадих се на всички клиенти, които имаха записан час през седмицата, за да го отменя, и ги насочих към Карън Хърст — терапевтката, с която делим кабинета и която с радост прие да ме замести, ако изникне нещо спешно. Дори събрах смелост да се обадя на баща ми, след като не се бяхме чували от седмици, но той така и не ми вдигна. „Тед — казах на гласовата му поща, — Джаки е. Обади ми се, става ли? Звънни ми веднага щом чуеш това.“
Чух се и с Барбара, за да ѝ разкажа за случилото се.
— Не вдигнах телефона — усетих как в гърдите ми се надига ридание.
— Не може да се обвиняваш за това, Джаки.
— Знам. Осъзнавам го на логическо ниво.
Барбара ми каза, че мога да ѝ се обаждам по всяко време, че трябва да го карам по-бавно и да си позволя да изпитам чувствата, които ще се появят.
— Скръбта е чудовище — заяви накрая. Звучеше като нещо, което сестра ми би казала.
Пиех последното кафе от каната, която бях заредила преди няколко часа, всички лампи светеха. Пътните ми чанти бяха строени до вратата. Бях си взела душ и си бях облякла чисти дрехи. Мислех си за Лекси и за глупавите римувани песнички, които постоянно измисляше, докато бяхме деца. Джакс, Джакс, не ставай повлекана, да не те подхвана и да те дам на Закс.
— Какво е Закс? — прекъснах я. — Да не е… някакво чудовище?
— От най-лошите, Джакс — ухили се и кимна. — От най-най-лошите. Срещнеш ли го веднъж, никога не си същият. Няма връщане назад. — После отново подемаше песничката си: — Закс, Закс, ти срещнала си Закс, бягай надалеч и не поглеждай назад! Не спираш да тичаш, Джакс, Джакс, но не го ли усещаш, в тила ти диша Закс!
Прогоних спомена, измих чашата от кафето в мивката и рязко се извърнах в очакване да видя… какво? Лекси? Закс? Не го ли усещаш? Та той диша в тила ти!
Скръбта е чудовище.
Трябваше да свърша едно последно нещо, преди да се кача на колата и да тръгна към летището. Именно него отлагах цяла вечер. Усилих звука на телефонния секретар и натиснах бутона за начало. Звученето на гласа ѝ изпълни цялата стая. Зашлеви ме, след което изпълни ушите, дробовете, гърдите ми. Седях вцепенена и, плачейки, изслушах четиринайсетте съобщения от сестра ми. Този път нямаше глупави песнички. Нямаше измислени думи и същества. Беше останал само обезумелият ѝ глас и думите — заплетени и овързани. В по-голямата част от времето изреждаше букви, числа, разстояния, наподобяващи някакъв код. Знам, че звучи невъзможно, казваше. Но числата не лъжат. В едно от следващите съобщения направо крещеше: Н9, 6 метра! Н9, повече от 50 метра! Как ще обясниш това, Джакс? Мамка му, че това си е научният подход!
Съобщенията добиваха все по-отчаяно звучене, излъчваха все повече гняв. Защо не вдигаш, по дяволите? Знам, че си там! Не смей да ме игнорираш! Мамка му, трябва да си доста скапан социален работник, Джакс!
Накрая дойде и последното съобщение. В него Лекси звучеше изтощена. Гласът ѝ беше пресипнал. Едва шепнеше през сълзи. Трябваше да долепя ухо до апарата, за да я чуя. Тя е тук, Джакс. Господи, тук е.
Четвърта глава
14 юни 1929 г.
Бранденбург, Върмонт
Намерихме град Бранденбург безпроблемно, като следвахме картата: аз навигирах, докато Уил придумваше нашия Франклин „Туринг“ да изкачва баирите и да взема завоите, а задната седалка бе пълна с куфари и кутии с шапки. Проследих с пръст пътя ни върху картата — извиваше се през планините като дълга черна змия. Денят бе прекрасен и бяхме решили да пътуваме със свален гюрук. Бях с новата си черна вълнена клош шапка, за да не се заплете косата ми от вятъра. По време на четиричасовото пътешествие през поля и гори от дома до Бранденбург подминахме повече крави и овце, отколкото хора, и прекосихме само няколко селца, разхвърляни край пътя — скромни местенца с по няколко къщи, църква и универсален магазин. Слънцето хвърляше лъчите си върху хълмовете, които прекосявахме, разкривайки хиляди нюанси на зеленото. Понякога мярвахме и железопътните релси, които на места бяха успоредни на пътя ни.