Бранденбург беше замряло във времето градче: имаше малка пожарна, две църкви (методистка и презвитерианска), пощенска станция и универсален магазин, пред който с Уил спряхме, за да си купим по една газирана напитка и да попитаме за посоката. Магазинът Пешо е неравен дъсчен под, който скърцаше. На стената имаше закачена глава на лос с огромни рога. Сръчках Уил, кимнах към горкото животно и прошепнах:
— Как мислиш, че се е казвал?
— Прилича ми на Станли — прошепна Уил в отговор.
— Горкичкият Стан.
Жена с посмачкана широкопола сламена шапка пълнеше кошницата си с яйца, мляко и брашно. В магазина явно можеше да се намери всичко: меласа, шапки, риболовни макари, тютюн, копчета и конци, големи буци лед. В дървена щайга бяха наредени бурканчета от желе, пълни с вода. Надписаната на ръка табела гласеше:
Натурална вода от Бранденбургските извори, 5 цента. ГАРАНТИРАНО ЛЕКУВА ВСИЧКО, КОЕТО ВИ МЪЧИ!
— Истина е. Налях я право от изворите. Вкусът ѝ е шантав, но носи късмет и добро здраве — каза възрастният мъж зад тезгяха, когато видя, че чета табелата. — Излекува подаграта на жена ми. Аз пък здравата си изгорих ръката — отдавна, когато бях млад и глупав — и кожата почерня, а от раната сълзеше нещо отвратително. Всеки ден киснех ръката си в изворите и след седмица нямаше и следа. — Вдигна дланта си за доказателство. — Не остана дори белег.
Уил се приведе и огледа ръката.
— Невероятно — заяви. — Наясно ли сте с минералния състав на водата?
Мъжът поклати глава и му подаде едно от бурканчетата.
— Не знам какво има в нея, но се кълна, че лекува. Хора са идвали да си вземат вода от изворите още преди основаването на града. Световноизвестна е. Ще желаете ли бурканче? Почти за без пари е.
— Не, благодаря — усмихнах се мило в отговор. — Всъщност сме тръгнали към хотел „Бранденбург спрингс“. Имаме резервация за уикенда, така че съвсем скоро ще се насладим на свойствата на изворната вода.
— В последно време трябва да си гост на хотела, за да имаш достъп до изворите — смръщи се мъжът и по лицето му се изписаха дълбоки бръчки.
— Тогава как се снабдявате с бурканите за продан? — попита Уил.
— Имам си начини — отвърна през стиснати зъби. — Бенсън Хардинг може да вдигне колкото огради си поиска, но водата не му принадлежи. Не може да си присвоиш изворите.
— Ти не можеш — отбеляза жената с шапката, която бе застанала зад нас и оглеждаше бонбоните, подредени в буркани на тезгяха: лимонки, ментолки, билкови, лакриц. До тях имаше кутия с дъвки „Тийбери“. — Последният, който се опита да си присвои изворите, плати ужасяваща цена за постъпката си.
— Какво? — попитах. — Кой?
— Говори за Нелсън Деуит — отвърна магазинерът. — Той беше собственик на земята преди господин Хардинг. Беше си особняк. Държеше пансион и бутилираше водата, пращаше я с влака до Ню Йорк и Бостън. Викаше ѝ „Еликсирът на Деуит“.
— И какво се случи с Деуит? — попита Уил.
— Удави се — поклати глава мъжът. — Както ви казах, не може да си присвоиш изворите, не затова са там.
— Мен ако питате, най-добре не ги приближавайте — заяви жената. — Тези извори са мрачно място.
— Стига де, Хариет…
— Знаеш, че е истина — стрелна го тя с поглед, който сякаш заплашваше: Не смей да ми противоречиш. Магазинерът като че имаше още какво да каже, но в крайна сметка реши да си замълчи.
— Има чудесен хотел до езерото, „Пайн Пойнт Ин“. Ще можете да плувате, да се разходите с лодка, да ловите риба — продължи Хариет. — Даже има бална зала! Най-добре идеше там за уикенда.
— Благодарим ви за препоръката, но все пак мисля да се придържаме към първоначалния си план — обърна се към нея Уил и остави десетте цента за напитките ни на тезгяха. — Дали може да ни кажете как да стигнем до „Бранденбург спрингс“?
Магазинерът кимна.
— Оттук завийте наляво и на разклонението продължете надясно. Пътят стига право до хотела. Сигурно ще задминете каретата, която взима гостите от гарата всеки ден в пет.
Жената с шапката, Хариет, поклати глава, видимо разочарована. На излизане от магазина я чух да казва: „Поне ги предупредих“.
— Доста странно, нали? — обърна се към мен Уил в мига щом се качихме обратно в колата, снабдени с по една леденостудена „Кока-Кола“. — Видя ли ръката му? Нямаше и следа от белег. Ако се е изгорил толкова лошо, колкото казва, е направо невероятно — завъртя бутилката в ръката си. — Сигурно вътре има минерал с антисептично действие. Или дори комбинация от минерали? Дали водата от изворите някога е била тествана, за да се разбере реалното ѝ съдържание? — Уил сведе поглед към колата, сякаш тя щеше да му даде търсените отговори.