— А какво ще кажеш за Хариет и нейното предупреждение?
— Ще кажа, че зимата тук е прекалено продължителна и е чудесна предпоставка за измисляне на истории — отвърна. — Казах ти, че за изворите има какви ли не легенди.
Мрачно място, помислих си, когато поехме по черния път от центъра нагоре по хълма. Тук вече нямаше къщи — само дървета и камънаци, на места рухнали ниски каменни зидове. Въздухът ставаше все по-студен със сгъстяването на дърветата, които изяждаха все повече от пътя. През цялото време бяхме убедени, че някак сме се изгубили — нямаше начин наоколо да има луксозен хотел. Черният път ставаше по-тесен и по-тесен, набразден и кален от пролетните дъждове. Гумите попаднаха в калните коловози и колата се заклатушка насам-натам, сякаш пътят ни дърпаше напред. Притесних се, че ще затънем и няма да успеем да изкараме колата. За щастие, не срещнахме друг шофьор, нито пък задминахме каретата — пътят беше прекалено тесен за две коли.
— Може би не е зле да обърнем — предложих точно преди да забележим бялата табела край пътя, на която на ръка беше написано, че хотелът се намира само направо. Придвижвахме се със скоростта на охлюв, дърветата се сгъстяваха все повече, а гората сякаш ни поглъщаше по-надълбоко и по-надълбоко. Подминахме още една бяла табела. Обзе ме чувството, че всичко това е някакъв номер, който ни отвежда право към смъртта. Да, беше глупаво усещане, но страхът бе надвил здравия ми разум.
— Нещо не е както трябва.
— Трябва да сме на прав път. Следваме знаците — отвърна Уил, сграбчвайки волана. — А и пътят е прекалено тесен. Няма как да обърнем.
Но после дърветата се разредиха и сградата изплува пред погледа ни като видение от сън; дъхът ми наистина секна. Изписках като ученичка и стиснах ръката на Уил от вълнение. Той ми отвърна със същото, за да покаже, че е също толкова радостен. Хотелът се намираше на поляна насред гората. Зад него се издигаха два огромни хълма, толкова зелени на фона на яркосиньото небе, че изгледът приличаше на декор за постановка. Сградата беше точно толкова голяма, колкото бе описана в брошурата — три етажа, боядисани в чисто бяло и веранда, която обхождаше цялата къща. Сякаш сияеше на фона на ливадата и дърветата, подобно на луната в нощното небе. Точно пред сградата, насред великолепна цветна градина, се издигаше фонтанът. Вдясно се простираше розовата градина, решена в концентрични кръгове около беседка, чийто решетъчни стени бяха покрити с увивни рози. И най-хубавото — по поляната се разхождаха пауни! Вървяха напред-назад, крякаха и разперваха удивителните пера на опашките си.
Уил подкара колата нагоре по кръговата алея от трошен камък. Пиколото отнесе багажа ни, а ние се запътихме към рецепцията. Фоайето беше прекрасно! С лакирани дървени подове и плотове, пейзажни картини по стените и изящен полилей от шлифован кристал. Със завеси от тежко червено кадифе. Служителят на рецепцията беше така любезен да ни покаже тенискорта, алеите за разходка, дендрариума и изворите на рисувана карта на имението.
— Може ли да отидем на басейна още сега? — попитах Уил. Според картата изворите бяха зад хотела, точно на границата с гората.
Служителят обаче поклати глава.
— Съжалявам, но затваряме частта с изворите всеки ден в пет от съображения за сигурност. — Погледът му се отклони встрани, като че изведнъж го обзе нервно напрежение, близко до страх, от което се съвзе почти на мига. Погледна ме отново и се усмихна. — Ще я отворим утре сутрин в осем.
Уил, изглежда, беше по-разочарован и от мен от новината.
— О, много жалко. Наистина ли водата в хотела се изпомпва директно от изворите?
— О, да, господине. Ще я пиеше и ще се къпете с нея през целия си престой.
Първото нещо, което сторихме, щом се качихме в стаята си, бе да си налеем по чаша изворна вода.
— Наздраве — каза Уил и чукна чашата ми със своята.
Водата беше чиста и студена, с лек металически привкус. Ръждивият дъх полепна на гърлото ми като кръв.
— Е, какво мислиш? — попита ме. — Чувстваш ли вече нещо странно?
— Не мисля, че свойствата ѝ действат по този начин — засмях се.
— Има вкус на пирон — смръщи се Уил и изгълта водата в чашата си до дъно.
Стаята ни беше на втория етаж в предната част на хотела. Стените бяха облицовани с флорален тапет, имаше огромно легло с балдахин и самостоятелна баня с вана с крачета. Терасата ни гледаше към фонтана и градините. Но когато Уил ме поведе към нея, ме обзе особено чувство. Не беше точно дежавю, но нещо подобно. Зави ми се свят. Залитнах лекичко настрани и Уил ме прихвана през кръста.