— Пристига във вторник сутринта. Ще изпратя кола да го вземе.
Кимнах. Отношенията между Даян и Тед бяха доста странни. Винаги са били близки и продължаваха да поддържат връзка. Въпреки това Даян държеше да се знае — от него и от целия свят, — че в нейните очи той беше предал майка ни и нас с Лекси; че е трябвало да се постарае повече и да бъде по-добър баща.
— Благодаря, че си поела този ангажимент. Как звучеше Тед?
Никога не се бяхме обръщали към баща ни с „татко“. Лекси е започнала да му казва Тед с първите си изречени думи, повтаряйки чутото от майка ни. Когато се появих аз, изкопирах Лекси и започнах да се обръщам към родителите ни с „мамо“ и „Тед“. Може би това обръщение е било нашият начин да го отделим от себе си, защото подсъзнателно сме осъзнавали, че той няма да остане част от малкото ни семейство завинаги.
— Беше достатъчно трезвен, за да говори смислено. Но няма как да обещая, че ще слезе от самолета в същото състояние.
Докато бях малка, баща ми беше от хората, в чиято ръка винаги имаше бира. Понякога я пиеше, за да се развесели, друг път, за да се успокои.
Чак на първите лекции по психология във Вашингтонския университет осъзнах, че баща ми се самолекува с алкохол. Някъде по същото време започнах да мисля, че страда от биполярно разстройство (въпреки че никога не е бил диагностициран и винаги го е отричал). Промените в настроението му не могат да се сравнят с тези на Лекси, но варират от панически периоди до такива, които той определя като „креативна енергия“: без сън в продължение на дни, в които скицира, рисува и свири. Докато бяхме деца, маниакалните му епизоди ни се струваха забавни — водеше ни да хапнем сладолед посред нощите или да караме кънки, или на кино в мола да изгледаме два поредни филма, след което пълнехме цяла количка с материали за рисуване. Веднъж отидохме в музикалния магазин и Тед купи на всички ни по едно укулеле.
Видях баща си за последен път преди малко повече от година, когато помогнахме на Лекси да се пренесе в „Спароу крест“. Двамата постоянно се смееха, сякаш се зареждаха от манията на другия. Вместо да надписват кашоните, рисуваха абсурдни картини върху тях, препълваха ръчната количка, която бяхме взели назаем, и танцуваха с нея, докато натоварените кашони не изпаднеха. Естествено, аз влязох в ролята на организатор, съставих списъци и положих усилия да синхронизирам действията ни, за да приключим по-бързо и да се прибера у дома. Беше ми писнало да се правя, че кипящото в мен негодувание не съществува.
С баща ми се чувахме почти всеки месец за обичайната проверка — как е в работата, какво е времето, какво ново? Сякаш танцувахме внимателно един около друг на повърхността, без да задълбаваме излишно. За разлика от проблемните ми отношения с Лекси, с баща ми се оказа изключително лесно да поставя ясни граници.
— Разбира се, ще трябва да вземем някои решения заедно — каза приглушено Даян. — За това какво смятаме, че би искала Лекси.
— Знам, че не искаше да бъде погребана — отвърнах, като си спомних ужаса на сестра ми, докато избирахме ковчег за мама преди три години. Да остана затворена в кутия за вечни времена? — беше казала, докато разглеждахме изложените ковчези в траурната агенция; капаците им бяха толкова лъскави, че виждахме собствените си изопачени отражения в тях. — Не, благодаря.
Потреперих от спомена. Даян се пресегна и спря климатика.
— Значи кремация.
Бяхме кремирали тялото на баба и прахът ѝ беше погребан в розовата градина на „Спароу крест“.
— Може да разпръснем праха ѝ на езерото Уилмор — предложих, след като си спомних как като деца бяхме плували в него с часове. Водата в езерото си беше направо топла в сравнение с леденостудения басейн у баба и често през лятото редувахме двете места. Езерото беше в другия край на града, на петнайсет минути път с колело. Около езерото Уилмор беше пълно с летни вили и къщи за гости, имаше обществен плаж с възможност за плуване и капанче, в което се продаваха пържена риба и миди. Понякога Райън се присъединяваше с колелото си и кошница, пълна с питчици и мъфини, които майка му Тери беше направила; заедно със съпруга ѝ Ранди бяха собственици на пекарната „Блу херън“. Тя приготвяше печивата, а бащата на Райън движеше останалата част от бизнеса: поръчките, счетоводството, назначаването и уволняването на служителите.
Понякога с Лекси носехме синьо-жълтата си надуваема лодка на езерото. Лекси я беше кръстила „Титаник II“. Придружавах я с лодката, когато решаваше да преплува езерото — гребях паралелно с нея, в случай че се измореше, макар че това никога не се случи. Така и не опитах да преплувам езерото с нея — знаех много добре, че нямах силите да поддържам темпото на Лекси. Дори в моментите, в които давах всичко от себе си, бях едва наполовина толкова добра, колкото бе сестра ми.