За мен „сериозни промени“ означаваше, че на Лекс ѝ е дошъл цикълът. Виждах опаковките от превръзки и тампони в банята. Мама все се суетеше около нея. Купуваше ѝ нови дрехи, специални маски за лице, ластици за коса и хапчета за спазми. Лекси обаче все беше неспокойна, като че не можеше да си намери място. През безсънните си нощи оставаше с татко в гаражното му артстудио и двамата дивееха на фона на класически рок, правеха скулптури от тел, щипки за пране и карти за игра. Веднъж будуваха цяла нощ, за да сглобят работеща пинбол машина от стара маса за игра на карти, капани за мишки, късове маркуч, ръждясали макари и огромно количество гумени ластици.
Когато отидохме в „Спароу крест“ през онова лято, Лекси държеше да сподели всяка своя малка тайна с мен — понякога ме държеше будна по цели нощи, говореше ли, говореше, разказваше ми истории, сплиташе косата ми и ме лакираше със скъпите лакове за нокти, които мама ѝ беше купила. Не излизаше от стаята си с дни. Една нощ станах да пишкам и видях, че в стаята ѝ свети. Влязох, но нея я нямаше. Не беше и долу, въобще не беше в къщата, макар да беше два часа посред нощ. Отворих входната врата и тръгнах към басейна. Беше тъмно като в рог, толкова тъмно, че едва различих силуета ѝ. Беше се привела и шепнеше нещо на водата. Аз се приближих бавно покрай къщата, за да чуя какво си пожелава. „Ехо? Там ли си?“, попита и сякаш се ослуша за миг, след което се изправи, съблече нощницата си презглава и се плъзна гола в тъмната вода. Дъхът ми секна — гледах, чаках да се уверя, че е добре. Петнайсет минути по-късно навлече дрехите си обратно и тръгна към къщата.
На следващия ден я попитах: „Къде беше снощи? Събудих се, но ти не беше в стаята си. Къде отиде?“.
Изгледа ме, като че бях полудяла. „Сигурно си сънувала, Джакс.“
Сега, когато влязох през тежките дървени врати на „Спароу крест“ и видях руините вътре, ми се прииска да беше сън.
— Какво, по дяволите, се е случило тук?
— Знам — отвърна леля Даян. — Положението е повече от зле. Горката Лекси. Дойдох преди две седмици и изглеждаше наред. Беше потънала в проекта си с родословното дърво.
Кимнах и огледах семейните снимки, с които бе осеяно преддверието.
— Аха.
Това беше абсолютно характерно за Лекси. В началото на всяка маниакална фаза се захващаше с някой проект и всичко изглеждаше под контрол. После обаче нещата бързо излизаха извън релси.
— Трябваше да намина пак. Или поне да се обадя — каза тихичко Даян, по-скоро на себе си, отколкото на мен.
Хванах ръката ѝ и я стиснах леко.
— Не бива да се обвиняваш.
— Знам — пусна ме и се запъти към дневната. Вървеше бавно, колебливо, като че се страхуваше какво ще открие там.
Оставих пътната си чанта до вратата и продължих по коридора, проправяйки си път през листове хартия, пощенски пликове, рисунки, писма, ръждясала кофа, батерии. По старите шистови плочи на пода имаше цели локви вода. Малката помощна масичка отляво беше преобърната. Ценни спомени — скицата на „Спароу крест“ от прадядо, сватбената снимка на баба и дядо, жълтият надпис, който баба беше избродирала като малка, „Човешко е да се греши, божествено — да се прощава“ — бяха свалени от стените и захвърлени на земята със счупени стъкла. Вдигнах Заплетено на топка въже.
Телефонът на леля ми иззвъня и тя вдигна.
— Здрасти. Да. Тук е. Аха. Да. В „Спароу крест“ сме.
Извърна се, послуша за минута, засмя се.
Извадих моя телефон и хвърлих поглед на дисплея.
Бях изключила звука. Имаше две пропуснати повиквания и едно гласово съобщение. Изслушах го. Беше клиентът ми, Деклан Шипий. Всички клиенти разполагаха с номера на мобилния ми за спешни случаи. Деклан никога не се беше обаждал на него.
„Допусна грешка, Джаки — гласът му беше тих и някак далечен. — Нещата от сънищата могат да те последват и в истинския живот. Моля те, обади ми се. Важно е.“
Издишах насъбралия се в гърдите ми въздух. Задължително трябваше да се обадя на Деклан по-късно, когато останех сама и се съвземех поне малко.
— Да, знам — каза леля ми 8 телефона си. — Благодаря. Ще се чуем после — след което затвори и се обърна към мен. — Тери искаше да се увери, че си пристигнала невредима.