И така, животът ни през лятото се въртеше главно около баба — и басейна, макар тя да бе съставила дълъг списък с правила за плуването в него. Беше ни забранено да влизаме в басейна, ако тя не си беше у дома. Никоя от нас не биваше да влиза сама. Трябваше да излизаме на всеки половин час, за да се стоплим. И никога, никога да не припарваме до него нощем. „Прекалено опасно е“, отбелязваше баба, сякаш имахме нужда от предупреждение — все едно случилото се с леля Рита, малката сестричка на мама, която се беше удавила на едва седемгодишна възраст, не бе достатъчно плашещо.
Позволих си да си го представя, докато сдържах дъха си и играех „на умрели“ със сестра ми; как малкото момиченце се носи на повърхността, как около него се е разстлала заплетената с водорасли коса. Момиченце, което никога нямаше да порасне. Рита беше причината, поради която баба никога не трябваше да ни вижда как играем „на умрели“. Единственият път, когато ни беше заварила да се носим на повърхността с лице във водата, се бе разтреперила от ужас и ни беше наредила веднага да излезем от басейна. Лекси беше обяснила, че сме си организирали състезание за най-дълго задържане на дъха, но баба побърза да обяви новото си правило за плуването в басейна: не бива никога, ама никога да правим това страховито нещо. В противен случай щеше да ни забрани да припарваме до водата.
Знаехме, че не бива да го правим, но Лекси обожаваше да се преструваме на умрели и винаги побеждаваше. Затова играехме на играта само когато бяхме сигурни, че баба гледа следобедните предавания по телевизията в хола и няма да ни хване. И все пак, мисълта, че въпреки всичко можеше да ни види, придаваше на изживяването усещане за свръхопасност. Баба рядко се ядосваше, но когато това станеше, заприличваше на онези летни бури, които разтърсваха къщата из основи и ни караха да се крием под завивките и да се молим да отминат по-бързо.
Баба беше израснала в „Спароу крест“. Беше се омъжила тук — под навес от балдахин, опънат в задния двор. Беше родила децата си тук — три здрави момиченца, появили се на бял свят с помощта на местна акушерка в спалнята на горния етаж. Плуваше в басейна всеки ден; гмуркаше се във водата дори през студените зимни дни, когато се налагаше да разчупва леда, за да си освободи достатъчно голяма дупка, в която да се спусне. После събличаше якето и скиорските си панталони, под които беше облечена с банския си на точки, и се плъзваше в ледената вода с краката напред, докато над повърхността не оставаше само главата ѝ, като на тюлен. Твърдеше, че така се поддържа млада, че водата ѝ дава сили. За мен баба беше силна и смела, но веднъж Лекси ми каза, че страда от болест на име агорафобия.
— Не ми изглежда болна — оспорих твърдението ѝ. Думата ми напомняше за кръв, вътрешности и разни гадории във филмите за възрастни, които ми беше забранено да гледам.
— Това не е болест, която можеш да видиш, глупаче — отвърна Лекси. — Леля Даян ми каза.
Лекси беше права: баба почти никога не напускаше къщата, така и не се беше научила да шофира и бе уредила продуктите ѝ да се доставят у дома. И въпреки това беше достатъчно смела, за да разчупи леда и да плува през януари, така че не ми беше лесно да си представя, че бе пленница на собственото си съзнание.
Носехме се с лица под водата. Лекси засичаше времето със скъпарския часовник за гмуркане, който бе получила за рождения си ден: моят рекорд беше една минута и дванайсет секунди. Лекси бе успяла да издържи повече от две минути. Сестра ми беше като риба. Понякога бях убедена, че има скрити хриле, невидими за нашите очи. Аз, от друга страна, бях създание на земята и сърцето ми играеше игрички, когато бях във водата и не помръдвах да се стопля. Губех представа за времето. И сега нямах идея колко минути са изминали, откакто бяхме потопили глави, и ми беше нужна всяка капчица воля, за да не заплувам към ръба на басейна и да изляза от водата. Държах очите си отворени и търсех следа от Рита във всеки милиметър от тъмнината: може би проблясък от бялата ѝ нощница или бледа ръка, протегната от дълбините.
Бях виждала стари снимки и знаех, че Рита е била дребно момиченце с тъмна коса и яркосини очи, което не се е наслаждавало на насочените към него обективи както двете си по-големи сестри. Знаех, че е обичала да чете. С Лекси бяхме намерили книги, в които беше записала името си: „Паяжината на Шарлот“, „Малка къща в прерията“, книгите за Рамона, „Чарли и шоколадовата фабрика“. Любимата ни настолна игра в къщата беше „Змии и стълби“, защото от вътрешната страна на кутията с главни букви бе изписано името на Рита заедно с рисунка на змия и малко момиче в рокля — въображаемата приятелка на Рита, Марта. Всеки път щом намерехме вещ, върху която бе изписано името на Рита, започвахме да обсъждаме защо е отишла в басейна през нощта и кой я е открил на следващата сутрин — мама, баба или леля Даян. А и сестра ми обожаваше да ме измъчва с истории за Рита. „Знаеш, че още е тук, нали? Живее в басейна. Не си ли я виждала вътре? Когато отвориш очи под водата? Живее в басейна, но понякога излиза.“