Защо не вдигна телефона, Джакс?, прошепна сестра ми на ухо.
Следващото, което усетих, бе как ръката ѝ се увива около китката ми и ме дърпа надолу, надолу в блудкавата вода в басейна. Борех се с черната, смъртностудена течност. Но Лекси беше по-силна. Лекси побеждаваше. Водата изпълни носа, устата, дробовете ми и около мен се материализираха рибоподобните същества от кошмара на Деклан: черни, с остри зъби в разтворените им усти и дълги пипала, които се протягаха и увиваха около мен — сякаш за да помогнат на сестра ми да ме издърпа надолу.
Седнах в леглото, задъхана от ужас.
Било е сън. Провокиран от вината и скръбта сън.
Насилих се да дишам дълбоко и се огледах. Чак тогава забелязах, че съм в двойното месингово легло от летата ми в „Спароу крест“, където часове по-рано бях задрямала от изтощение с намерението да си почина за няколко минути, преди да се захвана с разчистването на бъркотията.
Потърках китката си — все още усещах как пръстите на Лекси я стискаха здраво, подобно на окови.
— Не можеш да останеш тук — беше ми казала леля Даян с разпънати ръце, сочещи заобикалящия ни хаос, докато гривните ѝ подрънкваха. — Мястото не е годно за обитаване. Ела у нас. Настоявам.
— Искам да остана в къщата. Това беше вторият ми дом, когато бях дете. — Премълчах следващата си мисъл: винаги бях смятала, че някой ден къщата наистина ще стане мой дом. Тоест, докато сестра ми не се разболя. А сега вече я нямаше. — Ще започна с чистенето. Трябва да остана — уверих Даян. — Това беше домът на Лекси. Ако се почувствам зле тук, може да дойда у вас утре. А и няма да съм сама. Прасчо е с мен. Ще се грижим един за друг. — Най-сетне бях примамила котарака, като оставих консерва с риба тон на земята. Той я излапа набързо, като ме гледаше подозрително, докато дъвчеше.
— Няма начин да те оставя тук сама — заяви Даян с лека паника в гласа.
— Моля те, това ще ми помогне да осмисля случилото се. Имам нужда да го направя.
В крайна сметка Даян се предаде, но настоя да ѝ се обадя веднага, ако променя решението си.
— Или направо се качи на колата на Лекси и ела — когато и да е, дори през нощта.
И ето, няколко часа по-късно вече съжалявах за решението си. Луната хвърляше бледа синкава светлина в стаята — върху малкия скрин от бор с огледало над него, върху рафтовете, някога изпълнени с книгите за Нанси Дрю и съкровищата, които с Лекси бяхме намерили в гората зад „Спароу крест“: кристална брава, сребърна вилица, счупен съд от китайски порцелан, парченца от синя керамична плочка с цветна шарка, порцеланово кранче, върху което бе изписана думата „СТУДЕНО“. Знаехме, че преди години, още преди баба да се роди, на мястото на „Спароу крест“ бе имало стар хотел: курортен хотел „Бранденбург спрингс“. Хора се стичали от близо и далеч, с влака или с кола, за да посетят малката ни долина, да попият от лечебните свойства на изворната вода. Мисълта за това ме караше да се чувствам странно — че преди „Спароу крест“, преди нашето семейство на същата Земя бе съществувало нещо друго. Баба не обичаше да говори за това и всеки път, щом я попитахме за хотела, тя поклащаше глава и отвръщаше: „Това е стара история“. Спомних си как показах съкровищата ни на баба и развълнувано ѝ разказах, че тези вещи са били част от хотела.
„Не бива да играете там — предупреди ни тя. — Ако се порежете на някое старо парче метал, може да хванете тетанус.“
Сега рафтовете бяха празни. Седнах в леглото и се ослушах. Къщата сякаш бе затаила дъх. Стаята на Лекси беше точно до моята, а леглата ни бяха залепени за една и съща стена. Когато заспивахме, си почуквахме за лека нощ, а на сутринта отново през стената си казвахме добро утро. Лекси искаше да си направим вратичка в стената. „Като онези в изповедалните на свещениците. Тайна вратичка, през която да си шепнем нещата, които не бихме споделили никому другиму. Нито дори една на друга по светло.“
Почуках лекичко по стената и се заслушах.
Нищо. Никой.
Какво очаквах?
Струваше ми се невъзможно да заспя отново. Беше странно — да съм сама в онази огромна къща. Майка ми ми липсваше непоносимо — искаше ми се все още да бе сред живите. Тя беше моята скала, олицетворението на трезвата мисъл и здравия разум. Усещах липсата и на баба, която винаги ни наричаше Джаклин и Алексиа; на следобедите, които прекарвахме с нея в розовата градина. Научихме всеки вид рози, докато работехме: Снежна кралица, Китайска роза, Галска роза, Кралицата на Дания.
И сестра ми. Най-много ми липсваше сестра ми.
Лежах в тъмното и слушах как къщата пука и скърца около мен. Един от крановете на мивките капеше и шумът се усилваше, докато пътуваше из къщата. Отвън се чу остро дращене, последвано от хлопане — веднъж, два пъти, три пъти. Сърцето ми запрепуска. Шумът се чу отново. Зловещо дращене, след което удар. Станах от леглото и, сякаш се движех под вода, тръгнах на разузнаване.