— Не усещам дъното — обърнах се към Уил. Поех си дълбоко въздух и се гмурнах надолу в опит да го докосна, но не успях. Когато се появих на повърхността, зъбите ми тракаха. Пронизващата болка от студа бе заменена от чувство на изтръпване. Не усещах върховете на пръстите на ръцете и краката си.
Уил се потопи в басейна.
— Мили боже! — почти извика.
Направихме няколко бързи кръгчета, движейки ръце и крака, за да се стоплим, но зъбите ни продължаваха да тракат.
— Красива си, когато замръзваш до смърт — каза Уил.
Водата сякаш имаше тежест — Уил каза, че било заради минералите. Докато плувах, като че пръсти шареха по кожата ми, увиваха се около ръцете и краката ми и в миг ме държаха на повърхността, а в следващия се опитваха да ме завлекат надолу. Не успяхме да издържим повече от пет минути и излязохме от басейна. Попивахме стичащата се по кожата ни вода, когато погледнах към глезена си и премигнах в почуда. Драскотините от снощи бяха изчезнали.
Потърках непокътнатата кожа и от устните ми се откъсна неочаквано ахване.
— Добре ли си? — попита Уил.
— Д-да — успях да отвърна. — Просто ми е студено.
— Устните ти са посинели, скъпа съпруго — отбеляза Уил. Неговите също бяха сини. Кожата му беше плашещо бледа. Изведнъж закова погледа си в басейна.
— Видя ли?
— Кое? — попитах.
Той се вгледа в черната вода и се смръщи.
— Нищо — каза накрая. — Няма нищо. Сигурно е било проблясък от светлината.
По-късно, докато седях в розовата градина, към мен се присъедини Елайза Хардинг. На идване се усмихна и ми махна за поздрав, сякаш бях стара приятелка, която нямаше търпение да види. Беше облечена с рокля в свеж син нюанс, а устните ѝ отново бяха яркочервени.
— Имате ли нещо против да поседна при вас, госпожо Монро? — попита ме.
Кимнах и се отместих, за да ѝ направя място на пейката от ковано желязо.
— Моля ви, наричайте ме Етел.
Тя седна толкова близо до мен, че коленете ни се докоснаха. Извади сребърна табакера от черната си кожена чантичка и я задържа отворена към мен. Поклатих глава. Тя си извади цигара и я запали.
— Не бива да казваш на Бенсън. Според него пушенето е противен навик за една дама. Обичам го безкрайно, но понякога е страшен сухар.
Усмихнах се.
— Ще бъде нашата малка тайна.
Обзе ме същото чувство, както когато пристъпих на балкона на стаята ни: връхлитащо усещане за нещо познато. Сякаш с Елайза бяхме стари приятелки. Сродни души.
— Като изключим изворите, тази розова градина е най-любимото ми място — призна, като издиша облаче от фин синкав дим. — Сама я проектирах.
— Наистина ли?
— О, да. Лехите образуват три концентрични кръга, които са разполовени от четири съобразени с посоките пътеки: тази, която отива от север на юг, и другата, която свързва изток и запад. Отне ни доста време да го направим — планирахме и скицирахме в продължение на месеци.
— Е, работата е дала своя красив плод — отбелязах. — Градината е зашеметяваща.
По устните ѝ пробяга усмивка.
— Не е ли странно? Да се опитваме да налагаме ред на природата. Градината е като живо същество; понякога си мисля, че разполага със собствено съзнание.
Можеше съвсем спокойно да назове всички видове рози: Аврора, Снежна кралица, Персийска жълта, Кралицата на Дания.
— Колко красиви имена! — възкликнах.
Тя кимна.
— Такива са, нали? Някои от тях бяха докарани с кораби от Англия. Така преживявам зимата тук — призна накрая. — Планирам и се ровя в каталози с цветя.
Довери ми, че е отраснала в Бранденбург, от другата страна на хълма, на който се намираше хотелът.
— Семейството ми все още живее там. Харесва ми да съм толкова близо до тях.
Разказа ми също куп фантастични истории — за изворите и чудесата, на които била способна водата. Куците и сакатите прохождали отново, войниците, ранени на бойното поле, се излекували в изворите.
— Един войник — местно момче на име Итън — се прибра. Във Франция го бяха простреляли в главата. Когато се върна, не можеше да говори. Не разпознаваше майка си и баща си. Сякаш куршумът бе заличил всичко, което имаше значение в живота му. Но родителите му го потопиха във водата и още със събуждането на следващата сутрин помолил майка си да му сготви любимото ястие — пиле и кнедли. Сега работи като бригадир в кариерата.
Поклатих глава с недоверие.
— Самата аз съм го виждала неведнъж — продължи Елайза. — Чичо ми Реймънд живееше в Сейнт Олбънс. Беше ослепял след инцидент в тамошната леярна. Дойде тук, топна се в изворната вода и зрението му се възстанови. Кълна се.