— Съпругът ми, Уил, е доктор. Смята, че може би минералите имат антисептични свойства.
— Може би — усмихна се тя.
— Когато влязох във водата тази сутрин, имах няколко рани — по-скоро драскотини. Когато излязох, вече ги нямаше.
Тя кимна многозначително.
— Несъмнено водата има лечебни свойства. Но не е само това.
Дръпна си от цигарата и издиша, наблюдавайки как димът се понася нагоре.
— За изворите се носят легенди от много години. Някои казват, че те са проход между два свята.
— Вярваш ли в това? — попитах я.
Тя изгаси цигарата си.
— Вярвам, че водата крие сила и тайни, които повечето хора не могат да разберат.
— Някои хора смятат, че изворите са прокълнати. Дори обладани.
Кожата ѝ сякаш настръхна, цялото ѝ тяло се напрегна.
— Хората се плашат от нещата, които не разбират. Не всичко може да бъде логично обяснено и научно обосновано. Водата не е някаква загадка, която просто трябва да разрешиш. — Говореше за изворите като за живо същество, сякаш защитаваше близък приятел. — А и тя не просто лекува. Изпълнява и желания.
— Наистина ли го вярваш? — попитах я.
Тя се усмихна и кимна.
— Знам, че е така — прокара пръсти по маншета на роклята си и се заигра със стърчащо конче. — Точно изворите доведоха съпруга ми при мен — каза тихо и колебливо, сякаш не беше убедена, че трябва да споделя тази информация с мен.
Вдигнах вежди в почуда и се приведох още по-близо до нея. Само няколко сантиметра деляха лицата ни. Почувствах се като ученичка, която си шушука тайни в прикритието на розовите храсти.
— Отидох до водата и си пожелах това, за което копнеех най-силно — истинска любов и собствено семейство. Скоро след това в града се появи Бенсън Хардинг. — Тя замълча за миг и притвори очи, потънала в спомена. — О, той беше толкова красив, просто чудесен! Не бях виждала по-сини очи от неговите през целия си живот. Разбрах, че е моят мъж, в мига, в който го видях. Изворите го бяха довели при мен! — Тя се протегна, прокара пръсти по цвета на една роза и я придърпа близо до себе си, за да усети аромата ѝ. — Той, разбира се, купи изворите и започна да строи хотела. Предложи ми да стана негова съпруга след по-малко от година ухажване.
Тя откъсна розата — малко бяло цвете — и ми я подаде.
— Каза ли му? — попитах, като поех розата в ръка и вдишах сладкия ѝ опияняващ аромат. — Какво си си пожелала?
— О, да — отвърна тя. — Не повярва и на думичка от признанието ми, разбира се.
Тя долепи пръст до устните си и видях, че на него се е появила капка кръв — беше се убола на трънче от розата.
— Дължа всичко на изворите — каза накрая. — Нищо от това нямаше да бъде мое, ако не бях отправила онова желание. — Махна с ръка към заобикалящата ни гледка. — Този хотел, градината, съпруга, когото обожавам, новороденото бебе, чиято прелест не може да бъде описана с думи!
— Новородено бебе? — стомахът ми се сви. Тя наистина имаше всичко. — Не знаех. Честито. — Внимателно притиснах палец към едно от трънчетата по стеблото на цветето, което ми беше подала, и усетих как лекичко пронизва кожата ми.
— Същинско ангелче. Сякаш ни бе спуснато направо от небесата. Имаш ли деца, Етел?
— Не — отвърнах. В гърдите ми натежа болка и отклоних поглед, засрамена, че в очите ми проблясваха сълзи.
— О, съжалявам — каза тя, пое ръката ми в своята и видя новопоявилата се капчица кръв. — Убола си се. — Извади дантелена носна кърпичка от чантата си.
— Не е кой знае какво.
— Не исках да те разстроя — попи кръвта, която остави червено петно върху бялата дантела. — Не биваше да си пъхам носа, където не ми е работа. Понякога съм направо ужасна. Наистина не ми е работа…
— Моля те — прекъснах я. — Аз трябва да се извиня, задето съм толкова емоционална — попих сълзите и се замислих за малкото момиченце, което прегръщах в съня си предната вечер. — Опитваме вече от повече от година… И… ами започвам да си мисля, че нещо не е наред с мен.
И макар да се познавахме от няколко часа, ѝ споделих за яйцето, което носех скътано в пазвата ми и което бях заровила в двора. Дори се засмях на наивната си проява, докато нейното лице остана спокойно и сериозно.
— Уил твърди, че времето е пред нас. Но не спирам да мисля какво огромно разочарование вероятно представлявам за него. Само ако видиш колко е добър с децата. Би бил най-прекрасният баща! И много ми се иска да можех да му дам това, което най-много иска. — Замълчах за миг и осъзнах, че съм смачкала горкото цветче, което Елайза ми бе подарила. — Наистина вярвам, че ни е писано да имаме дете. Кълна се, усещам я. Знам че ме чака, точно както и аз чакам нея.