— Отиди при водата и ѝ го кажи — на лицето ѝ се изписа хитра усмивка. — Обещай ми, че ще опиташ!
Удържах на думата си. Когато Уил полегна за следобедната си дрямка, аз се промъкнах сама по пътечката към изборите, докато сърцето ми биеше лудо В гърдите. Сякаш отново бях младо момиче, което се вслушва във фантастични приказки, и светът бе изпълнен с магия и чудеса. Зелените хълмове, тучните поляни, по които се разхождаха пауни — всичко това ме караше да се чувствам като принцеса. Все пак в приказките желанията се сбъдваха, нали?
Около басейна отново нямаше никого. Водата блещукаше под слънчевите лъчи и като че чакаше идването ми. Пристъпих колебливо — изведнъж се зачудих какво точно правя и се почувствах като пълна глупачка. Но пък вече се бях поддала на толкова глупави поверия… Нима разнасянето на врабче яйце в пазвата с дни беше много по-различно от отправянето на желание към чудодейни извори? До този момент нито едно от поверията не бе проработило. Защо смятах, че този път ще е различно? От мисълта за обзелото ме отчаяние ме заболя. Изглеждаше ми нечестно да изпробвам толкова много неща в продължение на толкова дълго време, когато повечето жени нямаха проблем да зачеват и износват дете след дете. А и какво ли щеше да каже Уил, ако ме видеше тук в този момент?
— Глупачка — казах на глас и тръгнах да си ходя, преди някой да ме е забелязал.
После обаче се замислих за обещанието, което бях дала на Елайза. Спомних си и чувството да прегръщам малкото момиченце в съня си — колко истинска ми се струваше тя! — и колко празни почувствах ръцете си, когато се събудих.
Може и да бях глупачка, идиотка, жена, поддала се на отчаянието, но изтичах обратно до ръба на басейна, приведох се, почти допрях лице до водата и заговорих на отражението си, набраздявайки леко повърхността с дъха си.
— Моля те — казах. — Бих сторила всичко. Каквото и да е, само и само да имам дете.
Отражението ми сякаш се размаза за миг и когато се проясни, вече не се взирах в собственото си лице, а в лицето на малко момиче. Детето от съня ми, с очи точно като моите. Моята мечтана дъщеря.
— Моля те — обърнах се отново към водата. — Моля те, доведи я при мен.
Бях започнала да плача. Сълзите ми се стичаха в басейна и изведнъж ми се стори, че виждам нещо надълбоко, много под собственото ми размазано отражение. Светкавично движение, което се появи само за миг и веднага изчезна.
Седма глава
17 юни 2019 г.
На следващата сутрин започнах с чистенето на кухнята. Посред бял ден среднощните ми страхове изглеждаха глупави — при спомена за това как пристъпвах из мрака на къщата, оглеждайки се за банши, само невярващо поклатих глава. Електричеството все пак не беше спряло; контактите в кухнята си работеха и хладилникът мъркаше. Направих си чаша еспресо. На вкус беше гъсто и горчиво, с лек привкус на прегоряло. Опитах да включа осветлението и когато това не се случи, открих, че във фасунгите няма крушки. Не намерих резервни в килера, в който баба държеше подобни домакински потреби. Прасчо се промъкна в кухнята и измяука ядно, така че му сипах още една консерва риба тон в чиния. Нямаше и следа от котешка храна.
Лекси явно не беше мила чинии от седмици. Беше изцапала всички ежедневни съдове и накрая беше прибегнела до порцелановите сервизи. Фините, обрамчени с цветенца чинии на баба бяха нащърбени и пълни с останки от крекери и изсъхнали парченца сирене. Кухнята вонеше. Опитах да отворя холандската врата към градината — малко свеж въздух и слънчева светлина щяха да ми дойдат добре, — но тя не помръдна. Огледах я и в основата ѝ видях металните скоби, с които беше прикована към касата.
— Защо въобще някой би го сторил? — попитах на глас, сякаш очаквах да чуя някое от безумните обяснения на Лекси, почиващи на философията за фън шуй например.
От лявата страна на холандската врата имаше черен телефон с шайба, който бе седял там през целия ми съзнателен живот. Същият, от който Лекси несъмнено ми бе звъняла, преди да се удави: Вдигни проклетия телефон, Джакс! Знам, че си там. Усещам, че ме слушаш.
Точно до телефона висеше стенен календар. Огледах юни, след което го върнах на май. Часове при доктори и терапевти, ремонт на колата, почистване на зъбен камък, обяд с Даян, вечеря с Райън. Сестра ми е вечеряла с Райън, а аз дори не знаех, че се е върнал в града.
Спомних си как малкият Райън с ореол от къдрава рижа коса се появяваше на синия си бегач в „Спароу крест“, готов да последва Лекси на поредното приключение, което е замислила за нас. Веднъж прекараха цяло лято в издирване на паун из гората. Баба, Тери, Ранди, леля Даян, чичо Ралф, Райън и аз седяхме на каменната тераса около басейна. Денят беше горещ, но никой от нас не беше влязъл да плува, просто се надявахме да се разхладим до водата. Възрастните пиеха коктейли. Аз играех на „Гледай си работата“ с Райън. Винаги го побеждавах — беше толкова лесно да разчетеш поведението му, че можех да позная картите му само по изражението на лицето му. Изведнъж Лекси се появи задъхана, потна и изподрана, крещейки, че е видяла паун в гората. Преследвала го до върха на Дяволския хълм, след което го изгубила в храсталаците. Косата ѝ стърчеше на всички страни, а тя разказваше историята си припряно и на висок тон.