Възрастните се засмяха.
— За бога, какво би правил тук един паун? — попита леля Даян.
— Да не си видяла дива кокошка? — предположи чичо Ралф. — Или дива пуйка?
— Беше паун — настояваше Лекси. — Дори разгърна опашката си.
— Пуякът също може да разперва опашката си — отбеляза бащата на Райън.
Лекси си е такава, помислих си тогава, вижда стара пуйка и я превръща в нещо красиво.
— Не съм идиот — отвърна тя. — Знам точно как изглеждат пуйките. И не видях пуяк, а паун. И смятам да го хвана. Ако никой не ми вярва, ще го направя и сама — врътна се да си ходи.
— Аз ти вярвам — викна след нея Райън, пусна картите си на земята и заряза играта ни. Лекси спря, обърна се и му се усмихна. — Ще ти помогна да го хванеш — каза ѝ той. И точно в този момент една частица от мен го намрази.
След като приключих с кафето, установих, че умирам от глад. Отидох до хладилника и намерих списък, залепен на вратата му:
мляко
кафе
сирене
дълги пирони и винтове
* Трябва да попитам Бил за камера за нощно наблюдение — да се активира при движение? Инфрачервена?
Хладилникът беше почти празен — вътре имаше само кутия развалено мляко, тенджера без капак с пресечена супа, празна кофичка от черешовия сладолед на „Бен и Джери“, „Чери Гарсия“, няколко сбърчени лайма и увехнали подправки. В един от шкафовете намерих половин кутия изсъхнали крекери грахам и похапнах от тях, докато чистех.
Не можех да се отърся от усещането, че Лекси е в къщата, някъде на втория етаж, и съвсем скоро ще се появи с разчорлена коса и измачкана пижама. Ще седне на масата, ще огледа кухнята и ще каже: Чисто и спретнато, Джакс.
Докато метях пода, метлата закачи още един откъснат лист под масата. Наведох се да го вдигна.
1 юни
Има нещо във водата
Застинах, а в ушите ми прокънтяха ударите на сърцето ми. Сетне бавно се обърнах и погледнах към басейна през кухненския прозорец. Повърхността му беше спокойна и черна, като огромен къс шлифован оникс. Дръпнах завесите, за да не се налага да поглеждам отново натам, и продължих да мета.
Щом приведох кухнята в състояние, близко до ред, се насочих към дневната. Прасчо ме следваше на безопасно разстояние, като ме оглеждаше с любопитство. Набързо установих, че и там всички електрически крушки са били премахнати. Всъщност някои от тях не бяха развинтени, а разбити — фасунгата все още си беше на място заедно с остри късчета счупено стъкло. Събрах чиниите и чашите от хола и ги отнесох в кухнята. После се захванах с хартийките и семейните снимки, извадени от старите албуми. Бяха пръснати навсякъде.
Ураганът Лекси.
Огледах странния код, който бях забелязала миналия ден. До нещо като координати имаше дата и час, последвани от мерки. F6: 9/6 23:05 — над 50 метра! Започнах да подреждам страниците на купчинка върху масичката за кафе, като хвърлях по един поглед на надрасканите от Лекси думи: 10/6: Не обичат светлината. Не идват, когато лампите светят. Божичко. Животни ли хранеше? Или имаше убедителни халюцинации — нямаше да е за пръв път, особено когато маниакалното ѝ състояние беше в пика си. Опитах да ги подредя в хронологичен ред. Не на всяка записка имаше дата, а някои от тях едва се разчитаха. В една пишеше: Трябва да попитам Даян за въображаемата приятелка на Рита, Марта. Също да се обадя на Джакс и да я питам дали помни някоя от историите за Рита, които мама ни е разказвала (особено ако е за Рита и Марта!).
Така и не ме беше попитала. А и щеше да се разочарова от отговора ми — не помнех никакви истории. Мама не говореше за Рита. Не и с мен.
Взех лист, датиран от 12 юни — само преди пет дни:
Знам какво видях. Не съм луда. Това не беше халюцинация. Мисля, че излезе от водата.