Поклатих глава. После забелязах малко квадратно късче розова хартия, затиснато под крака на масата За кафе. Извадих го: Тя не е тази, за която се представя. Държах листа с треперещи ръце и си спомних думите на Деклан за рибите: Те не бяха тези, за които се представяха. Бяха се превърнали в нещо различно.
Добавих страницата към купчината върху масичката за кафе и грабнах следващите листове — разпръснати фотокопирани документи: план на къщата и земята в „Спароу крест“; данъчна документация; скица на Бранденбург от 1865 г., на която всеки обект беше съвестно описан — земята и изворите са били притежание на някой си Нелсън Деуит. На стара карта и нотариален акт от 1929 г. земите бяха обозначени като курортен хотел „Бранденбург спрингс“ и принадлежаха на господин Бенсън Хардинг. Намерих и стара, прокъсана книга с меки корици: „Историята на Бранденбург, Върмонт“.
Сестра ми не беше проучвала историята само на рода ни, но и на семейния ни дом, на земята, както и на целия град. По пода се стелеха страници от дневника ѝ, които никога нямаше да събера, ако се спирах да прочета всеки един текст. Затова просто ги натрупах на купчина. Някои бяха изписани с четлив, старателен почерк, докато други бяха като надраскани от дете — буквите бяха неравни и разкривени, точно както ги изписваше Лекси, когато не беше добре. Явно през последните месеци я бе споходила висока продуктивност: имаше стотици листове с бележки и откъси от дневника ѝ, много от които бяха посветени на басейна, хотела и нашето семейство.
На парче хартия с дата 27 май беше изредила само няколко имена:
Нелсън Деуит
Марта У.
Елайза Хардинг
Рита Харкнес
Последният запис от дневника ѝ беше без дата.
Помня как баба ни разказваше за хората, които я питали защо не е зазидала басейна след удавянето на Рита; как е понасяла гледката на децата ѝ, а след това и внуците ѝ, които са продължили да плуват в тази вода; как е могла самата тя пак да плува в нея. „Рита обичаше басейна — отвръщала им баба. — Точно там се чувствам най-близо до нея. Когато съм във водата, сякаш отново е с мен.“
Препрочетох последното изречение няколко пъти, преди с трепереща ръка да оставя листа при останалите на масичката за кафе. Хартиите все още не бяха подравнени и стърчаха от високите купчини, но поне не бяха разпилени на пода. Възнамерявах по-късно да изляза и да купя папки, в които да ги сортирам по-внимателно.
Взех книгата за историята на града. Беше публикувана през 1977 г. от Двестагодишния комитет на град Бранденбург. Наборът на текста беше ужасен, а снимките бяха зърнести. Приличаше повече на детски училищен проект, отколкото на истинска книга. Отгърнах на първа глава, където Лекси беше оставила розово лепящо листче вместо разделител и беше подчертала един абзац.
Когато първите заселници, водени от преподобния Томас Алкот, пристигнали в днешен Бранденбург през 1792 г., открили, че земята е била заселена и преди. Следите от отдавна изоставеното селце били красноречиви — половин дузина къщурки били скупчени близо една до друга, пасищата били подготвени за садене, градините били обрасли и навсякъде имало боклук: счупени бутилки, глинени буркани, купчини кости от елени и дребен дивеч. В сърцето на селцето били изворите — малко бълбукащо вирче с тъмна вода. Там, на ръба им. Том Алкот и групата му открили камък — отчупено парче гранит с размерите на човешка ръка. Еа него бил издълбан надпис: prendre garde.
Един от мъжете успял да го преведе: пазете се.
Захвърлих книгата настрана, изправих се и се отдалечих, обръщайки ѝ гръб.
Застанах в центъра на дневната, вдишах и издишах дълбоко няколко пъти, след което се загледах отвъд отражението си в прозореца. Знаех какво трябва да сторя, макар да го отбягвах, откакто бях дошла. Минах през преддверието, входната врата и двора. Тревата изглеждаше сякаш не е била косена цяла година. Из въздуха се носеше ниското бръмчене на насекомите. Вървях по павираната пътека встрани от къщата, която ме отведе до портата. Дръпнах резето и вратата се отвори със скърцане. Насилих се да прекрача прага ѝ. Басейнът си беше там и ме чакаше с тъмната си като мастило вода. Като огромна непомръдваща зеница.
Представих си как Лекси се носи на повърхността гола, с лице във водата. Мисълта ми скачаше от въпрос на въпрос: дали е била достатъчно близо до ръба, или Даян е трябвало да скочи във водата, за да я извади? Къде са били дрехите ѝ? Все подробности, които нямаха никакво значение, макар съзнанието ми да се беше вкопчило в тях и неистово да се опитваше да си представи гледката, да ѝ придаде някаква доза реалност.