Представях си я — как бледата малка Рита се измъква от басейна с прогизнала коса и очи, вперени в къщата, където други деца си играеха с нейните играчки, четяха нейните книги.
„Шшшт — прошепваше Лекси късно през нощта, след като се беше промъкнала в стаята ми и се беше сгушила под завивките до мен. — Чуваш ли? Стъпките — цап, цап, цап. Тя идва за теб. Идва за двете ни.“
Пръстите ми бяха изтръпнали. Дробовете ми се бореха за въздух. Сърцето ми направо се блъскаше в гърдите, но аз не помръдвах. Стоях с отворени очи.
Двете със сестра ми се носехме по повърхността.
Две мъртви момичета, рамо до рамо, с докосващи се едно друго тела.
Сами, но заедно.
Първа глава
14 юни 2019 г.
— Деклан, как върви училището? — питам.
През последните двайсет минути Деклан се е привел над рисунката си и с нищо не показва, че ме е чул.
Срещата с него е последната ми за деня. Клиентката преди него беше четиринайсетгодишно момиче с посттравматично стресово разстройство — и от подробностите около насилието, упражнено върху нея, стомахът ми винаги се свиваше. Обикновено планирах графика си така, че срещата с нея да е последната за деня, защото в продължение на цял час работехме върху начините, по които да управлява последствията от травмата и механизмите за справяне с тях, и след това винаги се чувствах смазана, отпаднала и със силно главоболие. Този път обаче седмицата беше особено натоварена — прекалено много деца за прекалено малко време — и записах Деклан за края на деня. Напоследък нещата с него вървяха доста добре и нямах търпение да дойде време за сеанса ни.
Деклан ме посещаваше от почти осем месеца. През първите три рисуваше през цялото време и ми отвръщаше с едносрични отговори. Напредъкът дойде чак през четвъртия месец. Деклан започна да говори. Беше нарисувал птиче гнездо с три сини яйца в него. До тях се бе сгушило по-малко петнисто кафяво яйце.
— Това яйца на червеношийка ли са? — посочих сините и той кимна. — А какво е кафявото?
— На кравешки трупиал — отвърна Деклан. — Те не правят собствени гнезда. Женските снасят яйцата си в чужди.
— Наистина ли? А какво става, когато се излюпят?
— Майката червеношийка или синя сойка се грижи за пиленцата, както за останалите. Само че те не са като останалите.
Пиленцата ни отведоха към дискусията какво е да се чувстваш не на място и да не се вписваш. Любовта на Деклан към животните бе дала резултат в енциклопедичните му познания в областта, а аз се научих да ги използвам като трамплин за разговорите ни — дори купих книги за природата и енциклопедии за животни за кабинета, за да ги разглеждаме заедно. Не след дълго Деклан започна да споделя за това как баща му ги е изоставил, а майка му продължава да го лъже — как го уверява, че татко му скоро ще се върне или че се е обаждал да провери как е синът му и ѝ е казал, че много му липсва. „Всичко е една голяма лъжа — каза ми Деклан. — Все ми разправя разни откачени истории, но аз знам, че не са истина. Мисли си, че така ме предпазва, но всъщност просто ме лъже.“
С времето Деклан ми се довери напълно и споделяше с мен неща, които не можеше да сподели с никого другиго. Но днес сякаш започвахме от нулата.
Опитах да отпусна рамене, да прогоня жестокото главоболие и да се съсредоточа върху задачата да разбера какво се случва с малкото момче, което седеше до ниската масичка в кабинета ми и старателно ме игнорираше. Листът се беше нагънал на места, навлажнен от потната му ръка; синият пастел драскаше яростно в характерните циклонни форми. Изучавах лицето му, езика на тялото му. Тъмната му коса бе щръкнала във всички посоки. Дишането му се беше ускорило и ставаше все по-плитко. Пастелът се счупи надве. Деклан взе двете половинки, хвана ги в юмручето си и продължи да драска по листа.
— Случи ли се нещо в училище? — попитах го. — Или у дома? Има ли нещо, което искаш да ми споделиш?