Когато съм във водата, сякаш отново е с мен. Водата от естествените извори, които захранваха басейна, беше най-студената, в която се бях потапяла през целия си живот. Изсечените гранитни камъни по ръба бяха зеленясали, покрити с мъх. Чувах как водата преминава през преливника и по канала през двора ни чак до потока и реката. Веднъж Лекси беше казала: „Водата от нашия басейн отива чак до океана — рибите в Атлантика вкусват водата от малкото ни изворче!“.
Сега се взирах в него, в идеално гладката му повърхност — като черно огледало. Баба все ни повтаряше, че басейнът е бездънен.
— Може ли да доплувам до отсрещната страна на света? — беше я попитала деветгодишната Лекси.
— Ако успееш да задържиш дъха си толкова дълго, предполагам, че да, Алексиа — беше отвърнала баба.
— Ако задържиш дъха си за толкова време, ще умреш — предупредих я.
Цяло лято, както и всички следващи лета, сестра ми се упражняваше да задържа дъха си и да се гмурка в мрачните дълбини на басейна.
— Знаеш, че е безсмислено, нали? — попитах я. — Няма как да преплуваш до отсрещната страна на света.
— Откъде знаеш? — отвърна тя.
— Ами просто знам. Би трябвало и ти да го знаеш. Ти си тази с шестиците по природни науки.
— Е, и?
— Ами земята има скални пластове, обграждащи горещо ядро — дори аз го знам.
Тя ме изгледа със съжаление и се гмурна обратно към липсващото дъно.
Твърдеше, че понякога в дълбините е трудно да разбереш къде е нагоре. Но така и не успя да достигне дъното. Нито пък да преплува до отсрещната страна на света.
— Досега — казах на басейна.
В гърдите си усещах пустош, а в крайниците — непосилна тежест. Бях наясно, че ако в този момент паднех във водата, щях само да потъвам надолу ли, надолу. В очите ми преливаха сълзи, а ноздрите ми се изпълниха с наситената минерална миризма, носеща се във влажния въздух.
Баба ни разказваше, че преди прадядо да построи къщата, най-различни хора се стичали да се къпят и да пият от изворите, твърдейки, че водата има лечебни, та дори и магични сили. Идвали и преди построяването на хотела, но след това се изсипвали цели групи.
Повечето хора твърдяха, че магията на изворите е бяла, но бяхме чували и градски истории, предавани през поколения, които гласяха, че водата е прокълната и ако потърсиш чудо от нея, трябва да си готов да заплатиш цената за него. Когато разпитвахме баба за тези предания, тя се засмиваше, отвръщаше, че са пълни безсмислици, дори лекичко ни тупваше по главите и ни предупреждаваше да не обръщаме внимание на градските легенди.
— Може би точно това проклятие е убило горката леля Рита — предположи Лекси, когато останахме сами.
Прокълната или не, хората все още вярваха, че водата е лековита. Всяко лято към „Спароу крест“ се стичаше поток от посетители: дами, с които баба ходеше на църква, стари приятели, съседи, дори далечни познати. Идваха да поплуват или да си напълнят бутилки, като се кълняха, че водата помага на артрита, главоболието или подаграта им. Понякога чувахме как посетителите шепнеха на водата, сякаш беше живо същество. Носеха ѝ и малки дарове. Веднъж видях как възрастен мъж сипва бренди във водата, а приятелката на баба Шърли разпръсва цветни венчелистчета по повърхността ѝ. Всичко това ми изглеждаше глупаво, но Лекси вярваше в теорията, че водата притежава сили. Казваше, че трябва да пием поне по няколко глътки на ден, за да се изявят магическите ни способности.
— Как ще разберем дали ни променя? — попитах я тогава.
— Вероятно няма. Най-значимите промени се случват толкова бавно, че трудно се забелязващ.
Водата имаше вкус на изгорели кибритени клечки и престояли камъни. Случваше се да намираме умрели жаби, изплували на повърхността, и точно такава ми се струваше водата на вкус: като зелената кожа на тези, които не бяха успели да се измъкнат. Огледах повърхността и, за радост, този път по нея не се носеха жаби. Понякога с Лекси се промъквахме до басейна посред нощ, за да споделим желанията си. Лекси си беше пожелала да стане по-добра плувкиня, а аз… Аз бях поискала нещо ужасно.
Премигнах и отпратих спомена, хвърлих поглед на басейна, след което го отправих към поляната, над която като спящи гиганти бяха надвиснали Божия хълм и Дяволския хълм и хвърляха дългите си сенки върху тъмнозелените, почти черни на вид корони на дърветата.
В далечната част на басейна свободно се носеше синьо-жълта надуваема лодка. На каменната тераса бяха разпънати два дървени шезлонга. До тях имаше и масичка от ковано желязо, зарината с чаши, някои от които полупълни. По протежението на басейна бяха разпръснати и други неща — кутия с крекери, чиния с корички хляб, пепелник с няколко изгасени джойнта, буркани, намотано въже, празна винена бутилка, синя найлонова торба, в която явно преди се бе помещавала надуваемата лодка. Наоколо бяха разпилени и пастели — от най-големите, каквито държах в кабинета си за най-малките деца.