Почти веднага открих за какво ги бе използвала Лекси: върху камъните по ръба на басейна бяха надраскани маркировки в няколко цвята. Късата страна на басейна беше разделена с чертички на букви (от А до У), а дългата — на цифри (от 1 до 45), изписани през разстояние от около 30 см. Мрежа. Лекси беше изучавала басейна.
Отидох до отсрещната му страна, за да огледам лодката. В нея имаше пластмасови гребла и мрежа. И намотано дълго въже с маркировка. Не, не беше въже. Приличаше на голяма и здрава ролетка с червени и черни отбелязки за метрите и дециметрите чак до 50 метра. В единия ѝ край имаше малка примка с вързана за нея малко по-голяма от топка за голф метална тежест във формата на сълза.
Сега вече кодираните съобщения на Лекси добиваха смисъл: беше измервала дълбочината на басейна посредством мрежата и ролетката. Но защо? Тръснах глава. Опитите да намеря логично обяснение за поведението на Лекси бяха загубена кауза. Телефонът ми зазвъня и внезапният шум, придружен от вибрация в задния ми джоб, ме накара да подскоча. Бях забравила, че съм го мушнала там. Извадих устройството и погледнах екрана. Търсеше ме Карън Хърст, социалната работничка, която помагаше на клиентите ми, докато не бях на работа.
— Ало?
— Здравей, Джаки. Съжалявам, че те притеснявам в подобен момент, но тук се заформя малка криза. Явно днес Деклан Шипий е отишъл на училище и е изсипал бутилка белина в аквариум с пъстърви? Учителката му е опитала да го спре, но той залял и нея с белина, попаднала е дори в очите ѝ.
— Господи, не. Вчера ми беше оставил съобщение. Звучеше… притеснен. Но имах толкова неща за уреждане тук, че така и не ми остана време да му звънна. Как е учителката?
— Ще се оправи. Няма трайни увреждания. Той обаче май е изгорил всички мостове към училището — помолили са момчето да не се връща там. Майката на Деклан е отишла да го вземе. Говорих с нея по телефона. Бясна е и обвинява училището за случилото се.
— Тя е яростно защитнически настроена към Деклан, което понякога води до състояние на отрицание.
— Записах им час утре рано сутринта — отвърна Карън. — Преглеждах бележките ти, за да придобия представа за случая му. Имаш ли други съвети и насоки, като изключим предупреждението за майка му?
В съзнанието ми веднага изскочиха рибите от кошмара му. Те не бяха тези, за които се представяха.
— Интересува се от животните и природата — и този факт винаги ми е помагал да намеря път към него. В кабинета ми има няколко книги за природата и енциклопедии за животни. Само че… Карън, той обичаше тези рибки. Беше при мен в петък и ми сподели, че е сънувал кошмар с тях. Изговорихме всичко и накрая звучеше добре. — Бях ли пропуснала нещо? Дали умората и главоболието не ми бяха попречили да се справя със ситуацията по правилния начин? — Мамка му. Трябваше да му се обадя, когато получих съобщението.
Загледах се в надуваемата лодка и забелязах, че до нея се носеше късче хартия. Беше хартиена лодка, като онези, които си правеха децата.
Нещата от сънищата могат да те последват и в истинския живот.
Запътих се към далечния край на басейна, където плаваше малката лодка.
— Имаш достатъчно грижи на главата — отвърна тя. — Остави Деклан на мен.
— Обещай да се обадиш, след като го видиш.
— Не искам да те притеснявам, Джаки. Как си иначе? Справяш ли се?
С Лекси правехме такива хартиени лодки и ги пускахме по канала, който се вливаше в потока. В тях тя пишеше съобщения, като се надяваше да бъдат отнесени надалеч и намерени от непознат, който да ги прочете: Държат ме като затворник, моля, пратете помощ! Това е бележка от другия край на света. Тук всичко е надолу с главата.
— Може да се каже, предвид обстоятелствата. Няма проблем. Ще се радвам да ми се обадиш утре.
Приключих с разговора, пристъпих към ръба на басейна, застанах на колене върху мокрия камък и се протегнах да извадя лодката. Беше направена от лист на редове с три перфорирани дупки от едната страна — и през влажната хартия прозираха думи. Внимателно разгънах листа и прочетох съобщението, написано с почерка на сестра ми и зелен пастел: Защо не вдигна телефона?