По-късно същата вечер, след като се бяхме сгушили на сигурно и топло под завивките между четирите чисто бели гипсови стени на спалнята и Уил ме беше прегърнал, в момент на просъница отново се озовах до изворите. Бях на колене, подпряна на длани, шепнех тайната си и се взирах в отражението си, докато у мен се формираше ясното, категорично усещане, че под повърхността има нещо. Нещо слушаше, чакаше, гледаше.
Нещо, което със сигурност успях да зърна.
Нещо, което със сигурност ме зърна.
Девета глава
17 юни 2019 г.
Точно след обяд леля Даян пристигна в къщата, облечена с дънки и тениска и в компанията на двама професионални чистачи. Прегърнах я сърдечно.
— Как спа снощи? — попита, оглеждайки лицето ми с известна доза притеснение.
— Добре — излъгах. — Беше ми малко трудно да се ориентирам в тъмното. Крушките на лампите са или развити, или счупени.
Даян се смръщи.
— Доста странно. По-късно ще отидем на пазар и ще купим.
Надяна чифт розови гумени ръкавици и заяви:
— Да запретваме ръкави.
Разтворихме всички прозорци, за да влезе чист въздух в къщата. Докато четиримата чистехме вътре, отвън градинарски екип косеше тревата и подкастряше храстите. Прасчо се стрелна към хълмовете зад къщата, ужасен от грубото нашествие у дома.
Напредвахме бавно. Изхвърлихме шест чувала с боклук, излъскахме петната от накапано и следите от чаши, закачихме картините и снимките обратно на стените, разкарахме всички съдчета с вода от старинния скрин. Събрахме разпръснатите из къщата дрехи — бански костюми, шорти за тичане, бельо, тениски. Изхвърлихме вкоравените остатъци от храна и безбройните изпушени джойнтове. Даян дори си запали един, в който имаше още няколко дръпки живот.
— Сериозно?
— О, я не ставай консерва, Джакс. Лекси би искала да го доизпуша.
Телефонът ѝ не спираше да издава цял асортимент от звуци: свирка на локомотив, различни песни, свирене на щурци, клаксон на старомодна кола, обикновена мелодия. Тя обаче не обърна внимание на нито един от тях.
— Да не би всяка приятелка да ти звъни по различен начин? — пошегувах се.
— Ха-ха, много смешно.
— И защо не вдигаш на никоя от тях? — телефонът ѝ тъкмо изчурулика отново.
Даян изключи звука на апарата и го прибра в задния си джоб.
— Къде се дяна метлата, по дяволите? — използва случая да се отдалечи.
Разчистихме и прибрахме фенерчета, удължители, кухненски ножове, маската и шнорхела за гмуркане, чук. Всеки странен предмет биваше вдигнат от настоящото си местоположение и огледан с почуда и любопитство, като че беше археологическа находка. Под дивана — неотворен плик с грах, който някога е бил замразен. Огромен френски ключ на кухненската маса. Стар къмпинг фенер „Колман“ и колчета за палатка във ваната. Настолната игра, на която с Лекс бяхме играли толкова пъти като деца — „Змии и стълби“. Отворих я и от вътрешната страна на капака, точно както помнех, бе изписано името на Рита, до което с пастел беше нарисувала картинка — момиченце с чертички за ръце и крака, синя рокля и бледоруса коса. Под фигурката пишеше: Марта У. На 7 години. До играта имаше снимка, на която Райън, Лекси, аз, баба, Тери, Ранди, Шърли и леля Даян седяхме около басейна. Показах я на леля Даян.
— Ралф сигурно е снимал.
— Как е Ралф? — Двамата се бяха развели преди повече от десетилетие, но бяха съумели да останат приятели.
— Добре е. Все още е с Емили. Обмисля ранно пенсиониране. Иска да се премести във Флорида. Мисля, че зимите тук са му омръзнали.
Сведох поглед към снимката — Лекси беше с избелели дънкови панталонки и тениска на „Найки“. Къдрокосият Райън беше присвил очи към фотоапарата, защото не виждаше без очилата си. Лекси често го бъзикаше заради тях, вследствие на което той рядко ги носеше в нейно присъствие.
— Помниш ли, когато Лекси си мислеше, че е видяла паун в гората? — попитах, след като се замислих дали тази снимка не беше точно от онзи ден.
— Да! — засмя се Даян. — И двамата с Райън заложиха всички онези безумни капани с надеждата да го хванат! Цяло чудо е, че не ни осъди някой невинен планинар, паднал в изкопите им!
— Какво става с Райън? Не се ли ожени? Деца?
— Разведе се — отвърна леля Даян. — Няма деца. Миналото лято диагностицираха Тери с множествена склероза и той се върна, за да им помага в пекарната. Уж беше временно, но май ще остане за постоянно. Изглежда, вече движи целия бизнес.
— Ще се отбия да го видя.
— Би било чудесно. Сигурна съм, че и двамата с Тери ще се зарадват да те видят.