Кимнах и събрах всички листове и снимки.
— Ще опитаме ли да ги сортираме? — попитах. — Например снимките в една кутия, а страниците от дневника — в друга? Мислех си да купя папки и да подредя записките от дневника ѝ по дати. — Чисто и спретнато, Джакс. Чисто и спретнато!
Даян поклати глава.
— Нека засега просто ги приберем в кутиите, можем да ги подредим и по-нататък.
Прехвърлих отново страниците от дневника на Лекси и спрях на една от тях:
16 май:
Обзалагам се, че мама е можела да се излекува в басейна. Спомням си, че когато се разболя, баба я насърчаваше да отиде да поплува или поне да отнесе буркан с вода у дома. Но мама отказа. Макар да съм почти убедена, че е знаела за лечебните му сили. Толкова мразеше басейна.
И разбираше, че за помощта му се заплаща цена. Както баба все повтаряше: „Водата дава, но и взима“.
Препрочитах страницата от дневника ѝ отново и отново, докато сълзите ми не започнаха да капят върху листа. Даян нежно отпусна ръка на рамото ми.
— Джаки, не си го причинявай точно сега. Просто ги прибери в кутиите. Ще прочетем всичко по-нататък.
Когато се стъмни, с Даян вече бяхме отпуснали изтощените си тела върху дивана, похапвахме китайско и си поделяхме бутилка малбек. Тя беше предложила да излезем от „Спароу крест“ и да вечеряме навън, но аз бях толкова мръсна и изморена, че и през ум не ми минаваше да ходя някъде.
— Тази вечер ще дойдеш у нас — заяви Даян. — Не приемам „не“ за отговор.
Поклатих глава.
— Поне отиди в хотел — настоя тя.
— Спокойно, тук ми е добре.
— Джаки, не мисля, че…
— Освен това вече навсякъде е чисто. И къщата изглежда чудесно.
Даян се отпусна на дивана, отпи от виното си и огледа излъсканите подове и мебели.
— Ето така си спомням къщата. Дори ухае по същия начин — на лимоновия препарат за дърво на баба.
— Сякаш Лекс никога не е била тук. Събрахме всяка следа, която беше оставила след себе си, и я прибрахме в кутии. Като че я заличихме. — Даян изглеждаше съсипана от вина. Внушавах ли си, или в очите ѝ се четеше обвинение — сякаш през цялото това време съм искала точно това — да залича сестра си.
Прасчо се беше свил на стола в другия край на стаята и ни наблюдаваше предпазливо. Преди това лакомо беше излапал цяла консерва от котешката храна, която Даян беше донесла, като през цялото време не откъсваше очи от нас и следеше да не го приближаваме много.
— Самолетът на баща ти каца утре в единайсет в Манчестър — отбеляза Даян, докато бучеше една бухтичка с пръчиците за хранене. — Мога да пратя кола да го посрещне.
— Няма нужда. Аз ще го взема с колата на Лекси. Шофирането ще ми се отрази добре.
— Наясно съм, че отношенията ви не са безпроблемни. А пътят от летището е доста дълъг. Сигурна ли си, че искаш да се подложиш на това точно сега?
Истината беше, че баща ми нямаше проблем с мен.
— Той ми е баща.
Когато преди две години го посетих в Кий Уест, той ме заведе на честването на залеза, после и в няколко арт галерии, в къщата на Хемингуей и, разбира се, в любимите му барове. Представи ме на артисти, полицаи, улични изпълнители, рибари. Изкарвахме си чудесно, докато аз не развалих всичко с един от нескопосаните ми, но твърде напористи опити за интервенция. Накарах го да седне до мен и му обясних, че според мен пие като метод за справяне с биполярното си разстройство, че съм убедена, че лекарствата и терапията биха преобърнали живота му за добро и биха му помогнали да се справи с трудностите около заболяването си. Извадих цял списък с местни лечебни центрове и болници и му предложих да се свържа с тях вместо него.
Накрая той се свърза с местния хотел, запази ми стая и ми поръча такси дотам.
През целия си живот бях искала от него да се промени: да спре да пие, да потърси помощ, да бъде по-добър баща. Исках да ме обича толкова, колкото обичаше Лекси. Но всичко, което направих през годините, го отблъскваше все по-далеч и по-далеч от мен.
— Никога няма да се промени — сякаш прочете мислите ми Даян.
— Знам — отвърнах с въздишка.
— Майка ти също го знаеше. Беше наясно и все пак се влюби в него. И той я обичаше. Наистина я обичаше, по свой собствен начин. Той не е лош човек. Просто е такъв, какъвто е.
Кимнах.
— А и с Лекси бяха толкова близки.
— Знам — отвърнах, като побутнах чинията си настрани и се съсредоточих върху виното. — Знам.
— И двамата имаха… как го наричаше Тед? „Артистичен дух“?
Отпуснах се и потънах обратно в дивана.
— Артистична душа.
— Да, точно — усмихна се тя.