След години работа като социален работник, ако погледнех назад, виждах всички предупредителни сигнали. Но по онова време никой от нас не ги е приемал като такива. Лекси винаги бе имала резки промени в настроенията — в един момент на върха на щастието, в следващия започваше да ни засяга по възможно най-жестокия начин. Познаваше слабите места на всички ни — тези, от които болеше най-много.
„Тя има артистична душа“, оправдаваше я баща ни. Лампичката в главата ми трябваше да светне още тогава. Той прехвърляше вината за гнева на майка ни и хаоса, който цареше в семейството ни, върху собствената си „артистична душа“: понякога изчезваше от вкъщи за цяла седмица, твърдейки, че „преследва музата“, и се прибираше, след като бе източил семейната сметка или разбил колата; веднъж го бяха прибрали на топло за нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние в Мериленд и майка ми трябваше да го измъква.
Най-голямата предупредителна лампичка светна, когато Лекси стана на шестнайсет. Неизменната отличничка Лекси започна да получава слаби оценки по всички предмети в единайсети клас. За рождения ѝ ден баба ѝ купи кола. И то не някаква скапана таратайка, а чисто ново волво. Баба ни живееше на принципа „всичко или нищо“.
Лекси трябваше да ме вземе от училище и да ме закара до „Спароу крест“ за уикенда. Допълнителната ми раница беше пълна с дрехи и любимите ни неща за ядене по време на път: царевичен чипс „Фритос“, коренова бира и бонбонки „М & М“. Но тя така и не се появи. Всички училищни автобуси потеглиха. Мина половин час. Не беше необичайно да закъснее, но чак пък толкова. Бяхме обещали на баба да сме у тях в шест и половина; тя щеше да приготви любимото ястие на Лекси — руло „Стефани“. Но явно щяхме да закъснеем.
Обикалях нервно пред входа. Момичетата от отбора по хокей на трева загряваха на терена. Наблюдаваха ме и се кикотеха. „Да не би някой да те е забравил, Меткалф?“, извика Зоуи Ландоувър, капитан на отбора. Преди време тя беше най-добрата ми приятелка, но вече ме смяташе за абсолютна особнячка. Затова предприех изпитания метод за оцеляване в училище: игнорирах я. Престорих се, че е невидима. Че всички те са невидими.
Обадих се на домашния телефон, защото бях убедена, че татко е вкъщи. Той караше нощни смени в „Севън-Илевън“ и спеше през деня. Само че вдигна Лекси. За фон гърмеше музика — „Джоан Джет & Дъ Блекхартс“.
— Ъм, забрави ли ме?
— Ало? Кой е? — извика тя в слушалката.
— Не се дръж като задник, Лекс. Ела да ме вземеш.
Тя усили музиката.
Джоан Джет пееше „Cherry Bomb“.
— Кой?
— Джаки! Сестра ти! Сещаш ли се, дето я заряза на училищния паркинг!
— Г-Р-Е-Ш-К-А! — извика през смях и затвори.
Звъннах отново. Не ми вдигна, затова се обадих на мама на работа. Тя каза, че ще мине да ме вземе. „Обадиха ми се от училището. Явно сестра ти самосиндикално е взела решение да избяга след втория час.“
По тона на мама разбрах, че Лекси беше загазила. Сигурна бях, че сестра ми ще отърве кожата с приказки — ще пробута на мама някоя достатъчно правдоподобна причина за бягството си, ще натоварим багажа си във волвото и ще отидем в „Спароу крест“ за уикенда. Само че не се получи така.
С мама заварихме абсолютен хаос у дома. Влязохме на алеята пред вкъщи и видяхме мъркюрито на Тед прилежно паркирано до гаража. Волвото на сестра ми обаче беше наполовина на алеята, наполовина на тъжната ни пожълтяла морава. Входната врата на скромния ни дом зееше отворена, а в дневната уредбата гърмеше. Последвах мама по напуканите циментови стълби и през прага. Уредбата и телевизорът бяха усилени докрай, както и радиото в кухнята. Хвърлих поглед към лявата част на кухнята — кранчетата бяха развити и водата преливаше от мивката на пода. Мебелите в дневната бяха преобърнати, а възглавниците на грозния ни кариран диван — извадени. Лекси трескаво чистеше излинелия килим с прахосмукачката. Движенията ѝ обаче бяха някак резки, като на кукла. Къщата миришеше на белина и лимон. „Напушена ли си?“, попита я мама, след като спря музиката, а аз преджапах през водата на пода, за да спра кранчетата на мивката.
Баща ми изникна от спалнята сънен, по боксерки и смачкана тениска.
— Какво става?
Лекси нададе зловещ смях като на хиена.
— Чистя! Чистя и вия, вия и чистя! Имаш ли представа колко е мръсна една съвсем обикновена къща? Сутринта го обсъждахме в часа по естествени науки. Както и праха. Знаете ли, че огромен процент от праха се състои от човешка кожа? Във фугите на пода вероятно има набити отлюпени парченца от кожата на човека, който е живял тук преди петдесет години. Само си представи, мамо! Взимаш си вана, седиш си на дивана, а всъщност се валяш в люспички от чужди хора!