— Лекси — поде мама, — не мисля…
— Чисто и спретнато! — кресна Лекси и отново пусна прахосмукачката. — Чисто и спретнато! Чисто и спретнато! — започна да си тананика и да танцува около уреда.
— Взела ли си нещо, Лекси?
— Взех частичка престъпно намерение — отвърна Лекси през смях. — Тоест кирливо омерзение! Схващате ли? Кирливо омерзение? — Лицето ѝ беше потно и червено, а косата стърчеше във всички посоки.
Баща ми също започна да се смее.
— Схванах. Кирливо!
— Лекси, остави прахосмукачката. Хайде да поседнем за малко — обърна се към нея мама.
— О, мамо, нямаме време за седене. Не и когато има толкова за правене! Действаме, действаме, хайде да се задействаме. Хващай мопа, мамо! Джакс, ти вземи кофата. Тед, грабвай метлата и започвай да метеш.
Баща ни се усмихна, взе метлата и започна да пее:
— Мети, мети, моя вълшебна метлице, откарай ме у дома.
— А така — насърчи го Лекси. — Хайде, мамо, Джакс! Чисто и спретнато!
И какво направихме ние? Със сигурност не я качихме в колата и не я закарахме в спешното за преглед и тест за наркотици. Не се обадихме и на доктор Брадли, който се грижеше за двете ни с Лекси още от раждането ни.
Не. Захванахме се да чистим.
Тед, мама и аз навихме ръкави и се захванахме за работа. И макар баща ми да не отразяваше странността на ситуацията, двете с мама бяхме ужасени. Знаехме, че нещо не е наред, наистина не е наред, но не знаехме как да постъпим.
С мама си легнахме към два часа сутринта, докато Лекси и Тед продължаваха да чистят. В крайна сметка Лекси се предаде и не стана от леглото в продължение на три дни. Дори тогава мама не се обади на доктор Брадли. Надяваше се да е еднократен пристъп, моментно прищракване.
По-късно чух двамата с Тед да я обсъждат: „Добре си е. Знаеш, че е волна душа. Божичко, Линда! Не на всички ни е отредено да водим подредено и обикновено съществуване. Най-доброто, което можем да направим за Лекс в момента, е да я оставим на мира!“.
Само че в крайна сметка грозните прояви на заболяването ѝ нямаше как да бъдат подминавани вечно.
Същата година всички бяхме отишли при баба в „Спароу крест“ за Коледа. Традиционната ни вечеря се състоеше от лазаня, яйчен пунш и бисквити. Някъде около два часа през нощта на долния етаж се чу ужасен трясък. Бях на тринайсет и вече не вярвах в Дядо Коледа, така че бях наясно, че не е дебелият старец в червения костюм. Лампите в коридора светнаха и баба, мама и леля Даян се показаха от стаите си; баща ми спеше непробудно, след като си бе сипал щедро количество ром в яйчения пунш. Елхата в дневната се беше катурнала — цветните лампички не се бяха изскубнали от контакта и здравите все още примигваха несигурно. Подаръците бяха разопаковани. И насред цялата бъркотия Лекси се беше настанила на пода.
— Алексиа? — обърна се към нея баба с изненадващо спокоен тон. — Какво правиш?
— Изваждам вътрешността — отвърна Лекси с блестящи очи и поруменели от възбуда бузи. — Всичко, което знаем и виждаме, е обърнато навън, нали? — засмя се. — Нали, нали? — Замлъкна за секунда, колкото да ни огледа един по един. — Кожата ни задържа всичко останало вътре. Костите и мускулите, и сухожилията — нещата благодарение на които съществуваме. Само че ние не ги виждаме. А ако можехме да ги видим? Ако можехме наистина да виждаме вътре в телата си? Ами ако можехме да обърнем целия свят с хастара навън?
Стаята като че идваше на фокус, след което го губеше. Никой не знаеше как да реагира.
— Подаръците — продължи Лекси. — Те са метафора. Не схващате ли? — Тя поклати глава с отвращение, защото ние очевидно не схващахме. — Изваждане на вътрешността! Разтваряме всичко. Подаръците! Дървото! Шибания часовник на стената — всичко! Така нищо няма да остане скрито. Така ще виждаме всичко. Но всичко е нищо, нали? Отвътре и отвън. Назад и напред! — Тя извърна глава към мен със замъглен, налудничав, но в същото време умоляващ поглед. — Джакс разбира. Нали, Джакс?
Огледах разопакованите подаръци — ръкавици, пантофи, кутия бонбони „Уитман“, извадени от кошничките си и разпръснати по килима. Айподът, за който бях мечтала, лежеше на 2 метра от мен в лъскавата си бяла кутия. Вече не го исках. Тогава забелязах дясната ръка на Лекси. По нея имаше кръв. Леля Даян също я видя.
— Лекси — пристъпи към нея Даян. — Миличка, трябва да погледна ръката ти. Май си се наранила. — Леля дръпна ръкава на халата ѝ и пред очите ни се разкри дълбока рана.
Лекси я докосна и размаза кръвта.