— Отвътре навън — каза. — Сега разбираш ли ме?
Лекси влезе в болница за седмица и я пуснаха в навечерието на Нова година с диагноза шизоафективно разстройство от биполярен тип.
След като я пуснаха, тръгнахме обратно към Масачузетс в снежна буря. Двете с Лекси се бяхме сгушили на задната седалка. Тя миришеше на болница и през целия път бе опряла чело о прозореца — запотяваше го с дъх, след което го забърсваше.
Веднага щом се прибрахме, родителите ни пуснаха телевизора, за да не изпуснем спускането на кристалната топка на Таймс Скуеър. Те пиеха шампанско, ние с Лекси — безалкохолни коктейли „Шърли Темпъл“.
— Не е ли прекрасно да сме си у дома? — питаше Тед отново и отново. Огледах сбутаната ни маломерна дневна, безизразното лице на сестра ми, начина, по който мама следеше всяко движение на Лекси, а татко непрекъснато доливаше алкохол в чашата си.
След полунощ нашите се оттеглиха в спалнята си. С Лекс чухме как се карат.
— Не желая да ѝ бъдат поставяни етикети — извика баща ни.
— Божичко, Тед, това е болест, не етикет. И знаеш ли какво. Генетична е. Наследила я е от твоите гени! Ти си ѝ я предал!
— Това са пълни глупости! Искаш да обсъдим налудничавите гени ли? Какво ще кажеш за майка ти? Та тя не излиза от собствената си шибана къща, Линда!
— Честита Нова година — каза Лекси, като изсипа недокоснатия си коктейл в саксията наблизо и отиде да си легне.
През тези първи седмици и месеци след диагнозата ѝ, докато уточняваха лечението ѝ, викаха я в болницата за седмични кръвни изследвания, пращаха я на психиатър и ѝ записваха часове за терапия, тя се превърна в странна едноизмерна версия на предишната си същност, картонена кукла, имитираща Лекси.
Баща ми живя с нас по-малко от шест месеца след поставянето на диагнозата на Лекси. Постоянно се бореше с майка ми и лекарите, като отказваше да приеме плана им за лечение. Една вечер майка ми завари Тед да изхвърля лекарствата на Лекси в тоалетната.
— Тед, какво правиш, по дяволите?
— Тя мрази да ги пие! Превръщат я в шибано зомби!
— Хапчетата регулират симптомите ѝ, Тед — мама посегна да спаси поне част от лекарствата.
— Симптомите? Имаш предвид емоциите ѝ. Откога по-дълбокото изживяване на чувства се смята за болест, Линда? Та точно то ни прави хора!
Той изхвърча към артстудиото си в гаража, а майка ми го следваше по петите. Крещяха толкова силно, че с Лекси ги чувахме чак в кухнята.
Караницата им доведе дотам, че майка ми изрита Тед от вкъщи. Тогава не ми изглеждаше като нещо толкова шокиращо. И преди му беше казвала да се изнесе, но Тед винаги се връщаше. Този път обаче се оказа различен. Този път Тед прекрачи прага на къщата и остана от другата страна. Майка ни се беше отървала от него веднъж завинаги и Лекси я намрази заради това. Тя обожаваше баща ни и му остана предана въпреки случилото се. Мама се движеше из къщата като някаква жена на автопилот — странен призрак с разбито сърце. Беше убедена, че е постъпила правилно — ако имаше надежда за справяне с болестта на Лекси, то това нямаше как да се случи, докато Тед беше наоколо.
Баща ни нае апартамент над „Бара на Ал“ в града и малко по малко изнесе вещите си с буса на един приятел. Беше отвратителна едностайна дупка, която играеше ролята едновременно на жилище и артстудио. През уикендите, в които с Лекси оставахме за през нощта, спяхме в спални чували на къмпинг дюшеци направо на земята, насред незавършените картини и скулптури. Ситуацията с пиенето му се влоши и със сестра ми понякога пропускахме гостуванията си, защото не беше кой знае колко забавно да ядем замразена храна за вечеря, докато гледаме как баща ни се отрязва до безсъзнание.
След като Лекси отиде в колеж, баща ни освободи апартамента си и замина на юг. В крайна сметка отиде колкото можеше по на юг, без да прекосява океана — Кий Уест. Дълго след това не го видяхме. Няколко пъти през годината шофираше до Ню Ингланд с багажник, пълен с евтини подаръци, и ни забавляваше с историите си от Флорида: истории за живот, в който имаше артисти, стриптийзьорки, рибари и скитници на плажа. Пиеше много, но имаше тен и изглеждаше щастлив. Започна да рисува пейзажи и да ги продава на туристите. За пръв път в целия си живот действително изкарваше пари от изкуството си.
Аз влязох в колеж в Сиатъл и баща ми не дойде да ме види нито веднъж. Дори и за дипломирането.
Майка ми така и не започна да излиза с друг мъж. Веднъж, малко преди да си отиде от този свят, ми довери, че баща ми е бил голямата ѝ любов и на фона ѝ всичко останало бледнеело. „Въпреки всичките му недостатъци баща ти е единственият човек, с когото съм се чувствала завършена. Понякога си мисля, че точно нещастията ни крепяха заедно. Но, Джаки, може би… може би това е достатъчно.“