Мама почина преди три години след дълга борба с рака на гърдата. Всички бяхме до нея през онези последни дни в хосписа: аз, Лекси и Тед. Тед се беше качил на самолета от Флорида и беше взел със себе си от прочутия им пай с лайм, както и куфар, пълен със старите му скицници отпреди години. Хранеше мама с пай, докато разглеждаха рисунките му от живота им заедно: Ниагарския водопад, където бяха изкарали медения си месец; майка ми, гола и бременна, му се усмихва от леглото в първия им апартамент; Лекси като бебе как спи в кошарката си; Лекс и аз как се люлеем на люлките в задния двор; Лекс и аз, облечени в домашно направени хелоуински костюми на извънземни от космоса; мама как седи под елхата и се смее.
Двамата отгръщаха страниците и разказваха истории, които неизменно започваха с „Помниш ли…“.
Мама си отиде, докато баща ми държеше ръката ѝ, а Лекси ѝ разказваше една от безкрайните си вълнуващи истории, изпълнени с изненади.
Отпих голяма глътка от виното си и се обърнах към леля.
— Не е ли странно? Че останахме само аз, ти и Тед — огледах се наоколо. — Ние и къщата.
Десета глава
17 август 1929 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
— Етел! — разтърси ме за рамото Уил.
Отворих очи, седнах в леглото и усетих, че сърцето ми препуска, а нощницата ми е подгизнала от пот.
— Пак ли един от онези кошмари? — попита, докато ме милваше по косата.
Кимнах, макар да бях убедена, че онзи, който ме гонеше в съня, ме бе последвал в този свят и се криеше в сенките на спалнята ни.
Беше оставил мирис на влага и разложение след себе си.
— Надушваш ли? — попитах го.
— Дали надушвам какво? — попита малко по-силно от обикновено Уил.
— Нищо, нищо, от глупавия ми сън е — от устата ми изскочи нервно кискане, колкото да покаже, че осъзнавах абсурдната ситуация. Бледият правоъгълник на прозореца започваше да просветлява на първите слънчеви лъчи. — Ще отида да приготвя закуска.
Уил стисна лекичко ръката ми.
— Това са просто сънища, Етел. Не им позволявай да те изплашат.
Облякох халата си и се запътих към кухнята, за да сложа перколатора за кафе на печката.
Не ставаше въпрос само за странните сънища и кошмарите. Проявяваха се и физически симптоми: гадеше ми се, гърдите ми бяха подути и боляха, роклите ми стягаха. И все пак не смеех да се надявам. Повтарях си, че всичко се дължи на калоричната храна, която напоследък ми се ядеше: торти със сметана, кифлички с масло, пържени в подсладено масло яйца.
Сутрин подир сутрин ставах, приготвях закуска и се мъчех да се разсея със заобикалящия ме свят. Внасях вестника вместо Уил и четях заглавията: Президентът Хувър отпразнува петдесет и петия си рожден ден и Чарлс и Ан Линдберг бяха сред гостите на партито; Бейб Рут направи петстотния си хоумрън; Уинстън Чърчил изнесе реч в Отава. Изпитвах странно усещане: светът сякаш се въртеше около мен, лицата на всички тези хора се взираха в мен от страниците на вестника — хора, които нямаха идея коя съм; хора, които въобще не знаеха, че съществувам. „Аз съм госпожа Монро от Лейнсбъро, Ню Хемпшир“, прошепвах им.
А понякога, когато се чувствах прекалено изгубена, когато се опасявах да не се отнеса без посока, се убождах с карфица.
С Елайза Хардинг си разменяхме писма всяка седмица. С нетърпение очаквах разказите ѝ, които ми даваха поглед над хотела и изворите: списък с нацъфтелите рози, паунът, който избягал в съседна ферма и сега се мислел за пиле.
През юли един мъж излекувал накуцването си. В началото на август жена, чиято тежка астма почти не ѝ позволявала да диша, захвърлила лекарствата си и танцувала цяла нощ без следа от задух. И не ставало въпрос единствено за хората, които си взимали вода за вкъщи.
„През юни, точно преди вашето посещение, при нас отседна мъж, музикант от Ню Йорк Сити — пишеше Елайза. — Той помоли водата да изпълни най-голямата му мечта: да стане известен. Не мога да ти кажа името му, но ако в този момент пуснеш радиото, съвсем скоро ще чуеш неговата песен. Стана огромен хит. Човек от Холивуд се е свързал с него, защото иска да я включи във филм!“
Писах на Елайза за живота си в Лейнсбъро, който изглеждаше ужасяващо скучен в сравнение с нейните изживявания в хотела. Споделих подробности около практиката на Уил: как всяка седмица му помагах с финансите, като въвеждах домашните посещения и тези в кабинета (всяко по два долара), както и кой е платил и кой все още не се е издължил в подредени колони в счетоводната книга. „Животът на провинциалния лекар въобще не е бляскав — написах ѝ. — Уил прекарва част от времето си в кабинета, но през повечето време се отзовава на домашни повиквания. Най-интересните случаи от тази седмица включват източване на абсцес на крака и фермер, който загуби окото си, след като го ритна впрегатен кон.“ Разказах на Елайза как се развива цветната ми градина; годината се оказа ужасна за листните въшки. Описах ѝ дамите от кръжока по шиене и по какво работеше всяка от тях (юргани, престилки и дантелени пердета) и, разбира се, споделих всичко за Фестивала на падналите листа и колко заета бях с подготовката му. Също така я поканих да присъства при възможност.