В последното си писмо тя ми спомена за отседналото в хотела семейство Уудкок от Бруклин, Ню Йорк.
„Господин Уудкок работи в сферата на финансите. Съпругата му е била актриса, когато двамата са се запознали — играла е на Бродуей! Малкият Чарлс Уудкок е на четири годинки — същинско ангелче, но не може да ходи по рождение. Краката му изглеждат малки и сбръчкани, горкото дете. А сестра му, Марта, е на седем и е невероятно сладкишче! Заплени се от розите и иска да научи имената на всеки един вид. Запазиха стаята за целия месец с надеждата, че изворите ще помогнат на горкичкия Чарлс. Знам, че ще успеят! Съгласна ли си, Етел?“ Осъзнах, че кимам, докато чета.
Стараех се да съм заета с планирането на Фестивала на падналите листа: разходки с карета, ловене на ябълки с уста, състезание за ядене на пай и вечеря с пай с пиле. Вечерта щеше да звучи музика и да има танци. Замислях дори състезание по чарлстон!
Набъбвах все повече.
Постоянно следях календара — специалното ми време от месеца дойде и отмина през юли и отново през август. Когато се убедих със сигурност, сготвих на Уил любимата му вечеря: пиле с бисквити, както го е приготвяла майка му, с трипластова шоколадова торта за десерт. Запалих свещи. Хвърчах из къщата като глупаво малко птиче, което искаше всичко да е идеално. Когато най-сетне се прибра, го посрещнах с чаша от специалното ябълково вино, което господин Милър, собственикът на овощната градина, приготвя всяка Коледа, и го отведох до масата.
— Но какво е всичко това? — попита ме Уил.
— Ще празнуваме — отвърнах.
Той седна и огледа масата с повдигнати вежди.
— Какъв е поводът?
— Един Вид рожден ден.
— Оставаш шест месеца до рождения ми ден. А твоят е през май.
— Ще има и трети рожден ден — отвърнах с усмивка. Очите му се ококориха и той скочи от стола си толкова рязко, че бутна масата и виното му се разля.
— Господи! — възкликна и обви ръцете си около мен.
— Да! Ще имаме момиченце.
— Откъде знаеш, че ще е момиче? — прегърна ме още по-силно той. — Малката Брунхилда — изкикоти се.
— Ще боядисаме детската стая в бледожълто.
— Като лютиче?
— Не, прекалено е ярко. По-скоро като лимонов шифон.
— Вярваш ли ми, че в плевнята пазя старата си кошара, тази, в която и аз съм спал като бебе. Може би ще ѝ трябва един слой боя, но все още е здрава.
На следващия ден писах на сестрите си, за да им съобщя новината. След това се отбих при Мъртъл, като буквално подскачах по улицата от нетърпение да ѝ кажа. Изпитвах странно чувство на лекота, докато подминавах познатите къщи по пътя си. Сякаш бях актриса, която играеше ролята си. Затова казах тихичко, само на себе си: „Аз съм госпожа Монро от Лейнсбъро и ще имам бебе“.
Чух свистенето на фабриката за преработка на вълна.
Подминах отбивката за „Саут Мейн Стрийт“, която водеше до сърцето на града, кабинета на Уил и градската градина. Тук на „Елм“ къщите бяха големи, почти всички боядисани в бяло и с красиви, подредени дворчета. Къщата на Мъртъл имаше решетки с рози отпред и голяма веранда с люлеещ се стол, на който съпругът ѝ Феликс обичаше да пуши лулата си вечер.
Мъртъл ме покани да вляза и се настанихме около кухненската ѝ маса на по чаша чай в крехките ѝ порцеланови чаши.
— Добре ли си, мила? — попита ме. — Изглеждаш сякаш имаш треска.
Съобщих ѝ новината. Тя скочи от стола си и ме прегърна.
— Толкова се радвам за теб!
Отпразнувахме събитието, като се почерпихме с кекса, който по принцип пазеше за вечеря.
— Кой още знае?
Поклатих глава.
— Писах на сестрите ми, но с изключение на Уил ти си единствената, на която съм казала.
— Кога го очакваме?
— Уил изчисли кога тя ще дойде на бял свят — пети март.